— Вярвам в зрънцето на тази истина.
— Известно ли ви е това зрънце?
— Не. Но се надявам да го науча от Тателах Сатех.
— Пита се дали и самият той го знае. Ако му беше известно, щеше другояче да се изрази, когато е говорел за този амвон. Той не е квалифицирал Амвона и Ухото като една и съща точка. Вярвате ли също, че Злия дух, Дявола, обитава източната част на мястото?
— Аз почитам обичаите на моите бащи, без да питам дали се основават на истината, или не.
— В такъв случай вероятно ще избягвате да навлизате в свещеното място?
— Мистър Бъртън ще слезе ли долу?
— Да, ще отида.
— Сигурно и мисис Бъртън?
— Да, съвсем определено и тя.
— Тогава ще дойда с най-голямо удоволствие и аз, стига да го желаете. Аз бях в продължение на четири години при бледоликите и се научих при тях да разграничавам душата на даден предмет от самия предмет. Душата за мен е свещена, ала нейната видима дреха аз не обожавам. Но я уважавам и бих я повредил или чак пък скъсал само ако я сметна за лоша, с други думи, вредна.
Как говореше този млад индианец! Ако не ми беше станал толкова симпатичен, сега сигурно щеше да ми стане. До тоя момент държал се мълчаливо, Паперман сега попита:
— Чувам, че се каните да вървите долу?
— Естествено! Та нали Девълз палпит е нашата цел! — отговорих аз.
— Кога?
— Веднага!
— Тогава да оседлаваме.
— Няма да е нужно. Ще отидем пеша.
— Охо! — възкликна удивено той. — Мислите ли, че Макш Паперман ще върви, когато има юздите на кон или муле?
— Не мисля действително. Но пък и никой не ви кара да вървите. С други думи вие оставате тук.
— Аз… оставам… тук…? — запита смаян.
— Да.
— Да не би да не съм достоен да дойда с вас?
— Не говорете глупости! Вие ще ми бъдете много по-полезен тук горе, отколкото долу. Знаем, че враговете вече идват. Но за жалост не ни е известно точното време. Всеки момент може да ни ги сервира. Могат да цъфнат тъкмо когато сме долу и да не можем да ги видим. Та именно затова възнамерявам да вървя, не да яздя. Конете оставят по-ясни следи от хората. И би могло да стане така, че ние по живо по здраво да се измъкнем, но спасявайки после тях, да се изложим и подхвърлим на опасността…
— А-а! Отгатвам, отгатвам! — пресече ме той.
— Е, какво отгатвате?
— Че трябва да остана тук горе на пост, като наблюдател?
— Действително!
— Това вече е нещо друго! Ще го сторя с удоволствие и ви моля да ми дадете указания.
— Което ще стане много бързо. Знаем, че ще дойдат сиу и юта. Първите се очакват от север, другите — от запад. И за двата случая котловината е разположена така, че те няма да приближат от страната, от която пристигнахме вчера ние, а от противоположната. А тази страна лежи пред очите ви така ясно и открито, че ще забележите червенокожите още далеч преди да са стигнали тук. Тогава ще ни дадете сигнал.
— Какъв по-точно?
— Едно дълго, пронизително изсвирване.
— Нещо такова?
Той пъхна закривен показалец в уста и направи демонстрация.
— Да, това ще свърши работа.
— Хубаво! Но как стоят нещата с пътя до Амвона? Вие още не сте бил долу.
— И не е нужно. Та нали Младия орел го знае. А и дори да не беше такъв случаят, сигурно не мислите, че ще се загубя, след като съм видял оттук толкова ясно Девълз палпит! Хайде!
Слязохме долу при бивака; Паперман остана сам горе. Извадих карабината „Хенри“ от куфара и я сглобих.
— Възнамеряваш да стреляш? — попита Херцле.
— Не се тревожи. Имам предвид само в дивеч — успокоих я аз. — Младия орел също ще вземе пушката си.
Тя кимна скришом към него. Погледът ми проследи посоката също така скрито. Видях какво искаше да каже. Затрогващо бе с каква благоговейна напрегнатост оглеждаше той карабината и наблюдаваше всяко мое движение, докато я зареждах.
— Уф! — възкликна. — Това е тя! Това значи е тя! Колко често съм слушал да се говори за нея! Мога ли веднъж да я докосна?
— Заповядай!
Той я взе в ръка, но без да си позволи да я разгледа. После я притисна с внезапен порив към себе си и каза:
— Колко често Винету е бил спасяван от нея, колко често! Една-единствена, безподобна пушка!
При тези думи той ми върна карабината. Взех я и отговорих:
— Чак единствена по рода си, както си мислиш, тя вече отдавна не е. Да, мен са ме осмивали, когато съм говорел за двадесет и пет изстрела. Имаше дори умници, големи умници, които ме наричаха заради тази пушка лъжец и измамник, макар от ръчни огнестрелни оръжия да разбираха толкова малко, че направо изпитвах състрадание към тях. Но от доста време насам аз съм не само оправдан, но и надминат. В Италия майор Чей Риготти изобрети двадесет и пет зарядна армейска пушка, а на английския министър на войната е била представена от един шотландски изобретател една дори двадесет и осем зарядна, с далекобойност 3100 метра. Впрочем тази карабина ще върви с времето си точно по същия път, по който върви сега Сребърната пушка на Винету.