— И нея ли носите със себе си? — попита той, като очите му заблестяха.
— Да.
— Мога ли да я видя?
— По-късно. Сега трябва да пестим всеки миг за изследването на Девълз палпит, защото когато враговете дойдат, вече ще е твърде късно. Нека не губим време.
Докато казвах това, чухме над себе си смях. Паперман беше. Той слизаше. Почти бе стигнал до нас, когато каза:
— Та горе трябвало да остана! И пеша се канят да вървят тия трима умници. Но все пак ще трябва да яздят, а за тая работа се нуждаят от мен, дори много.
При тези думи си помислих колко беше прав. Херцле обаче запита:
— Да яздим? И при това сме имали нужда от вас? Определено не! Ние ще вървим!
— Не, ще яздите! — захили се той радостно. — Ще трябва и вие веднъж да ме послушате, все едно дали искате, или не! Или мисис Бъртън може би желае да има мокри крака, да пипне хрема, кашлица, катар и други красиви нещица? Кихането хич не влиза в сметката!
Това действително бе много вярно. Един уестман не се пита наистина дали ще се накваси, или не, но може ли да го избегне, той няма нищо против. И тъй, възседнахме всички, подкарахме животните навън и прекосихме езерцето. После Паперман ги върна обратно. А ние последвахме тясното поточе надолу до мястото, при което вчера се бяхме отклонили от направлението за Дяволския амвон. Оттук наш водач бе един по-голям поток, додето стана прекалено дързък, свивайки се с разни скокове и каскади директно в бездната. Ние не можехме да вземем участие в лудориите му, така че заслизахме бавно, с подходящи серпентини и установихме същевременно, че няма как да спазваме правата посока, а трябваше да опишем една значителна дъга.
Стигайки долу в пропастта, най-напред ни обърна внимание тясната цепнатина, която водата бе врязла в прастари времена почти отвесно в скалите. Човек оставаше с чувството, че е срязана от някакъв исполински трион. Съвсем същото бе станало и отсреща, при изхода на котловината. Това доказваше следователно, че тя е представлявала отчасти природно, отчасти изкуствено езеро, което, след като водоскокът достигнал нивото на дъното, пресъхнало. Каква цел са имали двата острова? Да не би само за да си бъдат острови? Това не ми се струваше убедително. Също така за мен бе важен въпросът: Тази цел с помощта на водата ли е била постигната, така че сега, когато вече нямаше вода, тя не можеше да се удостовери? Потокът наистина си беше още тук. Но той не бе могъл да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а бе образувал руслото си, като бе изградил и заздравил собствени брегове от довлечен чакъл. Той ни отведе най-напред в източната, гъсто обрасла част на котловината, ала ние не се задържахме тук, запазвайки си я за по-късно, защото се касаеше да опознаем първо западната част на терена, понеже от тази страна се очакваха червенокожите. Трябваше да сме свършили там, преди да са дошли.
В тази западна част имаше няколко места, където каменните плочи се показваха под разровената почва. Дърветата не бяха високи, нито пък храстите гъсти. Те трябва често да са доставяли горивен материал за лагерни огньове. Намиращите се между тях многобройни, открити пространства бяха толкова големи, че стотици лагеруващи биха си намерили място, без да се гъчат един в друг. Разположеният тук остров беше по-висок от най-високото дърво, което обаче не говори много нещо, понеже дърветата не притежаваха кой знае каква височина. Той не беше обрасъл с трева, а напълно плешив. Редица стъпала водеха до билото. Горе по средата имаше едно високо каменно кресло, а в кръг около него ниски пейки. Това беше Дяволския амвон, на който се съвещаваха вождовете и после спикерът оповестяваше резултата на събраните долу маси.
Изкачихме се горе. Не се виждаше и най-малкото нещо, което да заслужаваше вниманието ни. Аз огледах естествено оттук намиращия се в източната част остров, ала без нищо да кажа. Той беше точно колкото този висок, но по-обемист и освен това гъсто обрасъл. И до неговото било не достигаше нито едно дърво, така че ако наистина се касаеше за някаква акустична тайна, както все повече и повече предполагах, на сегашното ни ниво нямаше нито един предмет околовръст, който да улови или прекъсне звуковите вълни. След това слязохме отново долу. Бяхме приключили с тази част на котловината и само погледнахме веднъж нагоре към зъберите, за да видим дали няма да съзрем нашия Паперман. Той при всички случаи ни наблюдаваше, но бе достатъчно благоразумен да не рискува да се приближава до перилата, така че не съумяхме да го открием.