Сега се отправихме към другата, гъсто обраслата част на елипсата. Аз се насочих директно към втория остров, ала скоро забавих бързите си крачки, защото се натъкнах на следа, но за щастие такава, на каквато човек обикновено гледа със задоволство, с голямо задоволство. Тя веднага се наби на очи и на Младия орел. Нещата изглеждаха кажи-речи така, сякаш някакви деца са си проправили път през къпинака. Отначало запазихме мълчание, но когато обиколихме веднъж дебнешком острова, аз попитах:
— Херцле, имаш ли апетит за меча шунка или мечи лапи?
— Какъв ужас! — отговори бързо и възбудено тя. — Да няма мечки тук?
— Да.
— Има си хас гризли?
— Не. Толкова зле не е. Това е една нищо и никаква, безвредна черна мечка, която накуцва с левия заден крак. Изглежда някога е била ранена, така че сигурно се е отучила от рисковете. Предполагам в нейно лице един страстен вегетарианец, който няма да си даде и най-малкия труд да ти се представи за людоед… Крие се горе на острова.
— Горе ли? — тя погледна нататък и тутакси добави: — Имаш право! Виждам я! Надзърта надолу! Там, там!
Показа с ръка нагоре. В същия миг и Младия орел дигна пушката си.
— Не стреляй, не стреляй! — помоли тя. — Тя прави едно такова мило, детински глуповато лице!
Но желанието й дойде твърде късно. Изстрелът отекна. Куршумът бе прицелен в окото и проникна директно в мозъка. Мечката бе лежала досами края на острова и когато ни видя, бе понечила да се изправи. Сега се свлече, търкулна се в резултат на изстрела напред и се плъзна по склона, за да остане да лежи мъртва в нозете ни.
— Жалко, колко жалко! — рече Херцле. — Можехме да я оставим да си живее!
— За нейни собствени мъки? — попитах аз, докато я преглеждах. — Погледни тук! Тя не е била ранена, а си е строшила задния крак, и тъй като никоя университетска клиника не я е приела, довлякла се е дотук, за да бъде избавена от нашия куршум.
— Но аз счупени крака не ям! — заяви тя категорично.
— Аз също! — изразих съгласие с нея. — Те непременно трябва първо да бъдат наместени и после привързани, естествено в гипс. След това се набучват на шиш и пекат и едвам сетне се ядат!
— Ти си един покварен човек! — скастри ме тя полуусмихнато, полусериозно. — Какво ще правим сега с мечката? Не мога да я нося горе до бивака.
— Тогава ще дойде да я вземе нашия Макш! Мечката е над четиригодишна и навярно тежи няколко центнера, но нали имаме мулета — те ще я носят. Трябва да отнесем всичко, не бива да оставяме нищо заради очакваните индианци. Сега ще й свалим мантото.
Работата потръгна бързо. Младия орел помагаше, проявявайки се като сръчен и акуратен. След като увихме дивеча отново в собствената му кожа, продължихме прекъснатото изследване. И тук водеха стъпала към билото, но бяха станали почти непроходими от плъзналите ластари. От двете страни на стъпалата имаше по една голяма каменна плоча с доста добре запазена каменоделска работа. Тези плочи във всеки случай бяха поставени едва след като басейнът вече не е имал вода. Двете плочи съдържаха изображение на острова. На първата се виждаше мъжка фигура, възнамеряваща да се изкачи горе. На втората горе се бе появило едно ужасно чудовище, което поглъщаше смелчагата още преди да е стигнал върха. Значи предупреждение да не се стъпва на острова! Защо? Явно трябва да е имало нещо, което никой не е бивало да узнае! Покатерихме се горе.
Като стигнахме билото, съгледахме една малка, ниска постройка, напълно заглушена от буйната растителност. Напомняше стражева наблюдателница само че се състоеше от каменни плочи — както стените, така и покривът. Непосредствено до нея бе приготвила мечката леговището си. Вътре сигурно е щяло да й бъде по-удобно, но тя не е могла да влезе, защото вратата беше затворена. Тя се движеше в каменни панти, наместени в плочите. Отворихме. Колибата беше празна. Тук можеха да седнат четири човека, не повече. За кого е била предназначена тази къщичка? Да не би за подслушвача? Той е седял тук скрит и невидим. На другия остров обаче не е имало такава къщичка, нито скриващи храсти. Той е можел следователно да вижда всичко, докато онези, които е наблюдавал, не са го виждали.