Друго откритие тук горе не направихме, и то по простата причина, че нямаше какво да се открива. Ако тайната, която търсех, наистина беше налице, то тя категорично не се базираше на някоя остроумна, рафинирана заплетеност, а на съвсем тривиалното приложение на някой обикновен природен закон. Бях във висша степен напрегнат, ала засега държах мислите си все още в тайна. Не се поколебах обаче да направя решаващия експеримент. Помолих жена ми да се върне с Младия орел на другия остров и да седне на големия стол на вождовете.
— Защо? — попита тя.
— Касае се за една изненада, която бих желал да ти подготвя.
— Някоя добра?
— Да, добра. Ако сполучи, ще те зарадва! Или предпочиташ да бъдеш неприятно сюрпризирана?
— Не! По-добре приятно! Ама налага ли се всъщност?
— Да! Безусловно!
— От известно време си станал извънредно тайнствен! Да се надяваме, че явлението е преходно! А аз ще се подчиня.
Тя се отдалечи с апача. Аз пристъпих към края на острова и се загледах след тях. Виждах ги как вървят и разговарят помежду си, додето стигнаха Дяволския амвон. Започнаха да се изкачват. Трябва да кажа, че се намирах в голямо напрежение. Ослушвах се.
И ето че прозвуча — не пред мен, значи оттам, накъдето гледах, а зад мен — жизненият глас на жена ми:
— Той няма да си почине преди туй! Ще проникне в същината на това „Ухо“ и тоя „Амвон“! Познавам го!
Сега двамата стояха горе на острова. Бях чул това, което каза жена ми, едва в мига, в който те се появиха на билото на Амвона. Виждах ги как стоят, но не ясно. Не можех да различа лицата им — за тая цел разстоянието беше твърде голямо. Жестовете им също оставаха невидими за мен. След последната дума настъпи пауза, после отново чух Херцле:
— Не, нямам понятие. Та нали още не е имал време да ми каже или обясни.
От тези думи можеше да се заключи, че апачът също е казал нещо, което обаче се бе изплъзнало от ухото ми. Вероятно бях застанал на погрешно място и излизащите от устата му звукови вълни не можеха да ме нацелят. Жена ми беше останала в края на острова. Така стоях и аз. Младия орел обаче бе отдалечен на няколко крачки от нея към средата. Ето защо напуснах периферията и тръгнах към центъра. Той се намираше точно там, където се издигаше къщичката, и следователно се питаше дали храсталакът няма да улавя и заглушава звуковите вълни. Това обаче не стана, защото едва бях достигнал къщичката и чух жена си много по-ясно отпреди:
— За съжаление още не съм пекла мечка. Така че ще трябва изцяло да разчитам на вас. Наистина ли лапите са най-доброто? Толкова ли са вкусни?
— Без всякакво съмнение! Изобщо няма по-голям деликатес!
— И наистина трябва преди това да отлежат толкова дълго, че да завъдят червеи?
— Строго погледнато, да.
— Пфу!
— Защо пфу? Човек отстранява червеите. Не яде и тях.
— Ама нали са били там! Това е гнусно!
— В такъв случай няма да чакаме толкова дълго!
Тук аз си позволих една шега, вмъквайки с висок глас:
— В никой случай! Трябва непременно да се изчака, докато се появят червеите! После лапите се изпичат, а червеите се дават за храна на червеношийките и славеите!
Веднага чух Херцле да казва през смях:
— Това е моят мъж, шегобиецът! И къде ли пък се е скрил?
Предположих, че се оглежда за мен. Ето защо викнах:
— Тук съм… тук!
— Че къде пък?
— Тук горе! При Макш Паперман!
— Шега! Кажи сериозно!
Е добре, седнал съм на най-близкото дърво!
— Нищо повече от щуротии! Събери си ума и говори като хората!
— Както речеш! Нека Младия орел бръкне в левия джоб на елека си. Там съм се напъхал!
— Уф, уф! — извика споменатият. — Сега зная, сега, сега!
— Какво? — попита тя.
— Той изобщо не е тук, въобще не е тук! Гласът му звучи ту отгоре, ту отдолу, отдясно, отляво. Той си стои още там, където го оставихме, но е открил способността да ни изпрати дотук своя глас!
— Наистина ли ще е така?
— Разбира се!
— В такъв случай сигурно това е изненадата, за която спомена?
— Най-вероятно. Вие казахте преди малко, че той нямало да си отдъхне, докато не проникне в същината на „Ухото“ и „Амвона“. Сега може да си почине. Той вече я откри!
Тогава аз се вмъкнах в разговора:
— Той е прав. Аз си почивам!
— Къде? — попита тя.
— Тук, на моя остров. Стоя пред къщичката.
— Наистина ли? Или все още се занасяш с мен?
— Не. Сега съм сериозен. Добих култура. Действително стоя тук, до островната къщичка, и ви слушам също така добре, както ме чувате и вие. Аз го подозирах. Ще ви обясня как стоят нещата. Изпратих ви до другия остров, за да подложа на проверка предположението си. Тя излезе успешна. Напълно ме удовлетвори.