— Ако е така, както казваш, това почти прилича на чудо! — възкликна тя.
— И все пак не е никакво чудо, а само умното, прецизно приложение на един прост природен закон.
— Но тогава ние можем да подслушваме оттам, където си сега, преговорите на индианците!
— Да! От началото до края! С цялото му спокойствие и безопасност!
— И наистина ли ме чуваш съвсем ясно?
— Точно така, сякаш стоиш тук при мен!
— Аз теб също!
— Хубаво! Но да направим въпреки това още една проба за силата на звука и точката, на която трябва да стои човек, за да не пропусне нито дума!
И тази проба излезе много сполучлива. Не се разбираше само онова, което се шепнеше; звучеше като дихание, без да се чуват думи. А провикнеше ли се някой, гласът му тътнеше като гръмотевица — кажи-речи страх да те хване. Същевременно яснотата се губеше в една част, ала много малка. Но целият диапазон между шептенето и гръмотевицата звучеше така, сякаш не се намирахме на две толкова отдалечени точки, а на едно и също място.
В заключение предпазливата и отиваща винаги на сигурно Херцле направи предложението да си разменим позициите.
— Ти ела на моя остров, а аз ще дойда на твоя — каза тя. — По път ще се срещнем. Ти обаче ще сложиш в къщичката нещо, което сега ще ти кажа, за да се убедя, че в момента действително се намираш там.
— Значи все още мислиш, че се шегувам?
— Не, защото тук при нас наистина не си, нито пък някъде наблизо. Бихме те видели. Но от вашата акустика и от природните ви закони аз разбирам толкова малко, че мога да вярвам само на очите си, не обаче на науката или пък на шегите ти!
— Кажи тогава какво да оставя тук! Часовника, ножа си?
— Не, нещо по-поетично!
— Е, какво?
— Едно любовно писмо!
— Охо! До кого?
— До мен естествено. Та нали няма друга тук. И тъй, вземи един лист от бележника си и пиши каквото ти диктувам!
— Добре! Листът е налице, моливът също. Хайде говори!
Тя продиктува следното:
„Моя вярна Херцле! Аз те обичам и ще ти остана верен до смъртта си. За следващия си рожден ден ще получиш петдесет марки за радебойлската болница. Аз ще удържа думата си и се подписвам със собственото си име!“
— А сега се подпиши! — добави тя.
— И това стана! — доложих.
— Тогава ела!
Оставих бележката в къщичката, слязох от моя остров и тръгнах към нейния. Тя бе възнамерявала да ми хвърли един триумфиращ поглед заради петдесетте марки, ала не съумя да се справи. Напротив, подаде ми ръка за благодарност и продължи пътя си с Младия орел. Аз ускорих ход да стигна по-бързо до другия остров. Когато това стана и се намерих после горе, аз се притаих и заослушвах. Ето че ги чух да пристигат. Говореха помежду си. Клерхен веднага отиде до къщичката. Чух я да казва:
— Листът е тук! Наистина, наистина! — Тя го прочете и после продължи: — Точно както го продиктувах! Следователно не може повече да има и съмнение…
— О, напротив! — прекъснах я бързо.
— Ах, ти също си вече там? — попита тя.
— Да.
— И се съмняваш?
— В значителна степен. Аз също трябва да направя една проверка, за да се убедя!
— Каква проверка?
— Моливът ти сигурно е у теб?
— Да.
— Вземи тогава листа и напиши на обратната страна онова, което сега ще ти продиктувам!
— Хубаво! Имам листа и молива. Можем да започваме!
Аз продиктувах:
„Покорната долуподписана признава разкаяно пред прокуратурата на Кралския саксонски окръжен съд в Дрезден, че се провини в едно рафинирано изнудване на Девълз палпит в американския щат Колорадо от 50 марки (словом: петдесет марки) и за тая цел…
— Стой, стой! Стига! — прекъсна ме в думата нейният глас. — Аз признавам греховете си само пред теб, но не и пред прокуратурата, която обявявам за напълно некомпетентна по отношение събитията на Дяволския амвон. Твоите петдесет марки принадлежат на болните и така си остава! Ако се нуждаеш от още някаква проба, прави си друга, ама не и такава!
— Отказвам се!
— Тогава ела и измоли прошка! Що се отнася до мен, твоето откритие не се нуждае от по-нататъшни доказателства!
— В такъв случай да се връщаме в лагера. Аз няма да идвам при вас, а ще се срещнем край потока вън пред котловината.
Когато пристигнах, те още не бяха дошли. Мина известно време, преди да се появят.
— Принудихме те да чакаш — извини се жена ми. — Но трябваше да ти го направим възможно по-удобен.