И както винаги и навсякъде, тя и тук се прояви като разсъдлива, пресметлива и предвидлива къщовница. Бях получил от няколко американски издателства запитвания, отнасящи се до издаването на произведенията ми на английски. Използвайки възможността, аз трябваше лично да навестя тези господа, така рече Херцле, та по-лесно да сключа договори с тях — в случай че се съгласят на условията ми, — отколкото това би станало от дистанция и писмено. За да можем да покажем мостри за картините на кориците, тя направи от оригиналите фотографски копия в голям формат, които й се удадоха много добре, защото Херцле разбираше от фотографиране много, много повече от мен. Най-сполучлив стана въздигащият се към небето Винету на Саша Шнайдер. От същия художник аз притежавам и два великолепни, грабващи портрета — на Абу Китал, човекът на насилието, и на Марах Дуримех, голямата човешка душа. Тези два портрета, определени за следващите томове, също бяха фотографирани, и то не на картон, и не залепени, така че бяха тънки и нямаше да заемат в куфара почти никакво място, а навито на руло или сгънати можеха да се пъхнат в джоба на сакото.
Аз моля и тези привидно чисто комерсиални забележки да не се смятат за скучни или пък за излишни. В развоя на разказа ще се види, че тези картини придобиват във веригата от събития една особена важност. Който ме познава, знае, че за мен «случайност» няма. Аз отдавам всичко, което се случва, на една по-висша воля, нека я наречем Бог, Съдба, Провидение или независимо как. Това Провидение се разпореждаше и тук, убеден съм. С офертите на издателите по-късно не стана нищо; аз изобщо не намерих време да посетя тези господа. Целта на тези оферти бе само да ни подтикнат към идеята да изкопираме кориците на книгите и да вземем копията с нас.
Още по-ясно и явно изпъкна тази цел на Съдбата при едно друго издателско предложение, но което ми бе направено не писмено, а устно, и то по поразителен начин точно по същото време и пак от американец. Особено внимание в тази връзка заслужават съпътстващите обстоятелства, които напълно изключват мисълта да си имаме работа със случайност.
Тук, в Дрезден, имам един приятел, който е лекар и психиатър с много ангажименти. Особено в последната област той постигна доста значителни успехи. Минава тук за авторитет и е привличан за съвет от чужденци не по-малко, отколкото от местни жители. Дрезден е известен като много посещаван туристически град.
При една визита, която този приятел ни направи — но не в неделен ден, когато е свободен, а сред седмицата, и то късно вечерта, значи по онова време, в което никога не сме били посещавани от него, — думата стигна до нашето решение да пътуваме със Северонемския Лойд до Ню Йорк.
— Да не би да търсите нъгитс? — попита той така бързо, сякаш само това наше изявление бе чакал.
— Как ви дойде на ума точно нъгитс? — отговорих аз.
— Защото днес видях едно. Беше голямо колкото гълъбово яйце и беше носено като висулка на ланеца — отвърна.
— От кого?
— От един американец, който за мен впрочем беше къде по-интересен от това негово късче злато. Каза ми, че бил тук само за два дни и помоли мнението ми по една работа, която за всеки психолог, следователно и за вас, скъпи ми приятелю, е «случай» първа степен.
— Как тъй?
— Касаеше се за една фамилия с наследствена склонност към самоубийство, склонност, обхващаща абсолютно всички членове на семейството, без макар и един-единствен да пощади. Тя започва при отделния индивид тихо, съвсем тихо, за да нараства по сила все повече и повече, докато стане непреодолима.
— Чувал съм вече за такива случаи и дори се запознах лично с един от този род страдалци. На това отгоре беше корабен лекар; пътувах с него от Суец до Цейлон. Ние прекарахме една цяла нощ под здрача на звездите в разговор по психологически въпроси. Явно спечелих доверието му и той сподели с мен неща, които иначе на никого не беше казвал. Брат му и една от сестрите вече си отнели живота, бащата — също. Майката починала от мъка и страх. Другата сестра му пращала писма по време на пътуването му из чужбина, че повече не може да противостои на гибелния натиск. А той самият бил станал лекар единствено по тая причина и в случай, че не съумеел да помогне на другиго, поне за себе си да намерел пътя към спасението.