— Какво стана с него и сестра му?
— Не зная. Той обеща да ми пише и ми даде домашния си адрес, но не го стори. И с вашия американец ли стоят така трагично нещата?
— Дали лично с него, не мога да кажа. Той не спомена имена, също не и своето, и даваше вид, сякаш говори само за познати, а не за собствената си фамилия. Ала впечатлението, което ми направи, ми подсказа, че самият той е замесен. Имаше безкрайно печални очи. Изглеждаше добър човек и на мен искрено ми стана жал, че не мога да му предложа в перспектива някаква сигурна помощ.
— Но поне утеха?
— Да, съвет и утеха. Представете си само какво изобилие от нещастия! Майката взела отрова. Бащата изчезнал безследно. От пет деца — все синове — живи били само двама. Всички те били женени, но напуснати от съпругите им, защото при техните деца импулсът към самоубийство настъпвал още в девет-десетгодишна възраст и се развивал с такъв темп, че само едно от тях достигнало до шестнадесет години.
— Значи всички са мъртви?
— Да, всички. Само споменатите двама братя са още живи. Но те се борят с порива на смъртта ден и нощ и не ми се вярва някой от тях да е дотолкова силен, че да победи този демон в себе си.
— Ужасно!
— Да, ужасно! Но както ужасно, така и загадъчно! Тази фатална мания екзистира именно едва във втората генерация — преди това тя не е била на лице. За съжаление не мога да кажа при кого най-напред се е изразила — дали при починалата от отрова майка, или при безследно изчезналия баща. Не узнах също дали болестта е настъпила, да речем, след някакво събитие, което е било свързано с големи или пагубни душевни сътресения. Това все пак би дало някаква отправна точка. А така бях принуден да се огранича само със съвети за напрегната работа на тялото и духа, стриктно изпълнение на задълженията, което да се редува с весели, ала не недостойни развлечения, и преди всичко продължително трениране и каляване силата на характера и волята, от които в този случай най-много зависи.
— Научихте ли нещо за общественото положение и състоянието на това злощастно семейство?
— Да. Та това беше един от главните въпроси, които поставих. Безследно изчезналият баща бил уестман, скуотър, трапер, златотърсач и какво ли не от тоя род и изпращал от време на време у дома каквото спестявал. Често това били значителни суми. Той имал маниакалността да стане милионер. Не го постигнал наистина, но все пак семейството станало богато, доста богато. Петимата братя обединили усилия да развият крупна търговия с коне, говеда, овце и свине…
— В такъв случай вероятно са имали много вземане-даване с големите кланици? — прекъснах го аз.
— Действително.
— При тяхното предразположение това би могло да е само вредно, много вредно!
— Безусловно! Масово клане на добитък! Горещи изпарения на кръв! Непрестанна миризма на месо, че и на леш! Оттук последвалото вкоравяване на чувствата! Буквално хрантутене и угояване на онзи вътрешен демон! Казах го съвсем открито на американеца и го предупредих. Тогава той сподели, че добре го чувствал, и ето защо посъветвал и помогнал на братята да продадат предприятието. Това станало предната година, ала без да е настъпила после някаква промяна или чак пък намаляване на страданието… Но аз цяла вечер ви занимавам с неща, които и на вас, и на мен могат само да развалят нощната почивка. Моля ви за извинение и ще се пиша хитър, за да не ми посочите вие вратата, сам да се изхвърля. Спете спокойно!
Той прекъсна така рязко и се отдалечи така стремително, както иначе изобщо не му бе в обичая. Точно така стояха нещата и въобще с неговото днешно идване. Струваше ми се, че той ни е навестил извън рамките на обичайното време само за да ни обърне внимание върху този американец. Херцле имаше досущ моето усещане.
— За мен той днес изобщо не беше един дошъл ни на гости приятел, а ми се стори по-скоро като някакъв пратеник — каза тя. — Дали има нещо покрай този янки, което се отнася и до нас? Така наистина се осмелявам да питам само теб, но не други, които биха сметнали за напълно естествено да ми се присмеят!
Дадох й право. И ето ти! На следващия предобед, по времето на посещения, към единадесет часа, седях и работех. Тогава чух входната камбанка. Някой беше пуснат да влезе. Бях казал, че днес няма да приемам абсолютно никого. Въпреки това Херцле се качи след известно време, сложи една визитна картичка пред мен и каза:
— Извинявай! Не можах да постъпя другояче! Налагаше се все пак да те прекъсна! Твърде странно е… ще се смееш.
Хвърлих един поглед върху визитката. «Хариман Ф. Ентърз» се виждаше на нея, само това име, нищо повече. Погледнах Херцле очаквателно.