Но фигурата на Кашикаши вече се стопяваше в мъглата. Джейк прибра билета, излезе от ресторантчето и предпазливо тръгна през пазара. Часът беше пет и половина, първото наддаване вече беше започнало. Тълпата беше достатъчно гъста, за да му създава прикритие.
Зърна фигурата на Кашикаши и внимателно го последва. Избираше пътя си така, че да не попада в полезрението му.
Дребничкият японец спря на края на пазара, хвърли поглед зад гърба си и пое надясно по крайбрежната улица. Джейк го последва, сменяйки често тротоарите и прибягвайки до витрините за своето неотстъпно наблюдение. Едновременно с това държеше под око и пространството зад себе си. Беше чисто, преследвачи не се виждаха никъде.
Кашикаши навлезе в района на Асашичо и се насочи първо към „Джисаку“ — един от малкото ресторанти, в които посетителите все още можеха да бъдат обслужени от истинска гейша. Разбира се, много по-вероятно беше жената край масата да се окаже шейсетгодишна, тъй като младите отдавна предпочитаха да продават телата си по протежението на Гинза. Традицията на гейшите безвъзвратно отмираше.
Заведението приличаше на храм с високите си тавани и извитата покривна конструкция. Кашикаши спря в сянката край входа.
Джейк се закова на място и започна да се оглежда. Край тротоара бяха паркирани няколко коли, между които позна служебния мерцедес на Микио. Стъклата бяха огледални и не можеше да се разбере дали вътре има някой. Но утринният въздух беше достатъчно хладен и от ауспуха се проточваше едва забележима струйка кондензат. Моторът работеше, мерцедесът беше готов да потегли.
Кашикаши потъна във входа на заведението, а Джейк предпазливо се премести на ръба на бордюра и спря едно такси. По това време на деня свободните таксита, слава Богу, не бяха проблем. Автоматичната врата се отвори, Джейк се наведе и каза няколко думи на шофьора. В ръката му се появиха две-три едри банкноти и сделката беше сключена.
Шофьорът прибра парите и кимна с глава. Джейк се изправи и понечи да тръгне към ресторанта, но в същия миг вратата се отвори и на прага се появи Кашикаши, следван от едър якудза. Започнаха да оглеждат улицата и Джейк побърза да им обърне гръб, облягайки се на отворената врата на таксито.
В стъклото видя третата фигура, която излезе от ресторанта. Миг по-късно групичката забърза към паркирания мерцедес.
Джейк скочи в таксито, вратата изсъска и се затвори. В облегалката беше монтиран портативен телевизор, който работеше, вероятно забравен от предишния клиент. Джейк го изключи и насочи вниманието си към трите забързани по тротоара фигури. Интересуваше го най-вече човекът, който последен излезе от заведението. Огромният телохранител го закриваше почти изцяло, но той все пак успя да зърне тесния кръст и широките рамене, над които сивееше гъста като четка коса.
Микио!
Значи през цялото време е бил тук!
Нещо в походката му не беше наред, може би е ранен. Джейк понечи да изскочи от купето, но край отсрещния тротоар изръмжа двигателят на мощен нисан.
— Мерцедесът — напомни на шофьора той и се облегна назад.
Микио и хората му се качиха в колата, до слуха му достигна лекото форсиране на двигателя.
— Изчакай синия нисан — добави Джейк. Очите на шофьора го стрелнаха в огледалцето, в изражението им се долови тревога.
После тръгнаха, пробивайки си път сред оживеното движение на Токио. Микио, Джейк и неизвестният враг, който някак беше успял да научи за срещата.
В главата на Джейк предупредително звъннаха думите на Кашикаши: Говори се, че войната ще се разширява…
Тони Симбал караше бавно по тесния път, който водеше към Грейсток. Беше свалил чергилото на спортния „Сааб“, велурените седалки бързо попиваха топлината на слънчевите лъчи. Високите стволове на боровете и чинарите от двете страни на пътя се поклащаха от лекия, но необичайно топъл за сезона ветрец. Сред клоните подскачаха птички, очевидно доволни от настъпването на пролетта. По небето плуваха пухкави облачета, фазани и зайци уплашено бягаха от пропукването на чакъла под колелата. Очите му за миг уловиха задницата на сърна, която направи огромен скок и изчезна сред гъсталаците.
Симбал напълни дробовете си с въздух и изведнъж осъзна, че цяла зима беше дишал плитко и учестено, вероятно като защитна реакция. В този смисъл човек почти не живее през зимата, рече си той. Опаковани в топли дрехи, всички бързат да обърнат гръб на късите и мрачни часове на деня, да избягат по-далеч от щипещия мраз и зачервените носове.
После се замисли за Бирма, за високите плата Шан, за тайнствените убийства на Питър Кърън и Алън Тюн. Така и не усети кога спря пред величествената сива постройка, строена през XIX век и предадена в разпореждане на Агенцията и нейния директор. Имението беше разположено на площ от петдесетина акра и се намираше в просторната, хълмиста долина Грейт Фолс на щата Вирджиния.