Зи-лин и още няколко души от обкръжението на Мао отдавна вече се бяха уверили в качествата на Хуайшан Хан, в очите им той беше отличен специалист по проблемите на сигурността. Което, казано на по-прост език, означаваше само едно — този човек е отличен шпионин. Сега беше дошло времето да го използват в по-широки мащаби.
Срещата се проведе малко след като Мао се върна от Москва. Последвалите месеци бяха изключително напрегнати. Макар да живееха през една стена, двамата приятели почти не се виждаха.
Резултатите от московското посещение на Мао бяха неубедителни — такова поне беше личното мнение на Зи-лин.
— Точно по тази причина не те включих в делегацията — посочи Мао. — Слабото ти място е политиката по отношение на руснаците, приятелю. Моето беше политиката с американците — и ти правилно отбеляза този факт. Но сега тази политика вече е без значение. Американците ни обърнаха гръб и ние сме принудени да търсим други източници за финансиране на програмата си.
Но това, което Мао наричаше „източници за финансиране“, не съвпадна съвсем точно с очакванията му. Сталин се съгласи да отпусне на Китай сума, която се равняваше приблизително на триста милиона американски долара. Но тази сума беше отпусната под формата на кредит, а не на дарение или обикновен заем. Което означаваше само едно — Китай се обвърза пряко с икономиката и политиката на СССР. Кредитът трябваше да бъде използван не за изграждането на нова и независима национална промишленост, а за пълното обвързване на страната със съветската икономика. Китай се задължаваше да използва съветски промишлени технологии, съветски специалисти и съветски суровини.
— Това беше най-доброто, което успях да постигна — сподели Мао, очевидно с понижено самочувствие след посещението в Москва. — Сталин не ни вярва, постоянно повтаряше името на Тито и „карикатурната му комунистическа държава“… До гуша ми дойде, имах чувството, че слушам развалена грамофонна плоча…
— Същевременно нямах солидна база за преговори… В крайна сметка и руснаците настояваха за коалиционно правителство, също като американците… Но ние пренебрегнахме съветите им и започнахме гражданската война… „Как искате да ви се доверявам след всичко това?“, заяви ми в лицето Сталин…
Зи-лин не беше изненадан от развоя на събитията, но премълча. Просто нямаше смисъл да влиза в конфликт с Мао, който добре познаваше антисъветската му позиция. Дори Мао да беше предоставил неопровержими доказателства, че гражданската война е започнал Чан, Сталин пак щеше да намери причина да му откаже отпускането на помощи. Защото такава беше съветската политика по отношение на Китай — един потенциално опасен съсед.
След обилна и продължителна вечеря в резиденцията на Мао двамата излязоха да се разтъпчат в градината. Беше студено, валеше сняг. Нямаше никакъв вятър и снежинките падаха почти отвесно от схлупеното над главите им сиво небе.
Мао вдигна яката на палтото си.
— По време на визитата ми в Москва попаднах под ударите на снежна виелица — промърмори той. — Казаха ми, че в северните покрайнини на града се натрупали петметрови преспи… Представяш ли си, другарю Ши?
Зи-лин не отговори. Беше му ясно, че причината да са навън в студа е само една — сигурността. Сърцето му прескочи един такт. Каква ли е тайната, която Мао иска да сподели единствено с него?
— Има и друг проблем — промълви Председателят. Очите му гледаха към високата, обрасла с бръшлян стена в дъното на градината. — Сталин повдигна въпроса за Корея… — помълча малко, после добави: — Комунистическият режим в Северна Корея се готви да нападне Юга с пълната подкрепа на Москва…
— Кога?
— През юни.
— Това означава война — въздъхна Зи-лин.
Мао мрачно кимна с глава.
— Горкият ни народ — тъжно прошепна той. — Още не се е оправил от разрухата на гражданската война…
— Значи Сталин не ти остави избор, така ли?
— Никакъв — отвърна Председателят и бавно тръгна да се прибира.
— Открих я!
Облечен в новичка униформа, Хуайшан Хан се втурна като вихър в канцеларията и Зи-лин вдигна глава от бумагите пред себе си.
— Открих я, приятелю! — Слабото му лице грееше от възбуда.
Зи-лин забеляза някаква неясна фигура на прага и се приведе да я види по-добре.
— Влизай, Сен-лин — нетърпеливо махна с ръка Хуайшан Хан. — Влизай!
Тази жена цял живот е била слаба, механично отбеляза Зи-лин. Но сега е направо мършава. Изпитото й лице носеше следи от някогашна красота, но от цвета на кожата личеше, че има проблеми със здравето. В огромните й блестящи очи се четеше страх. Клепачите й потрепваха — още един признак за душевен смут.
Хуайшан Хан я побутна напред, Зи-лин не пропусна болезнената гримаса, пробягала за миг по лицето й.
— Другарю Ши — тържествено се изпъна Хуайшан Хан. — Позволи ми да ти представя Сун Сен-лин, моята съпруга!
— Твоята съпруга?!
Зи-лин беше толкова изненадан, че за миг изгуби желязното си самообладание. Възстанови се светкавично, стана и се поклони. Жената посрещна познатия жест на възпитание с нещо като усмивка, която бързо се стопи. Лицето й стана още по-изпито.
— Добре ли сте, Сен-лин? — приятелски попита Зи-лин.
— Разбира се, че е добре — побърза да се намеси Хуайшан Хан. — А ще бъде още по-добре, след като я заведа в болницата. Просто за всеки случай, нали разбираш?
Зи-лин й предложи стола си. Жената беше млада, едва ли имаше тридесет… Което означаваше, че е поне с двадесет години по-млада от Хуайшан Хан. Седна, по лицето й се изписа открито облекчение.
Зи-лин й предложи чай, ръцете й стиснаха чашката с такава сила, сякаш искаше да попие цялата топлина. Промърмори някакви благодарности, сведе глава и жадно отпи. Зи-лин остана с чувството, че не е вкусвала истински чай от месеци. Очите му въпросително се преместиха върху лицето на Хуайшан Хан.
— Била е в плен на комунистите — поясни онзи.
— В плен ли?
— Командирът им знаел името ми. Един известен националист… Нали съм такъв за всички, с изключение на теб и другаря Мао? — ръцете му безпомощно се разпериха. — Следователно тя е била враг… Съпругата на националиста Хуайшан Хан не може да бъде нищо друго, освен враг на народа. Затворили я, подложили я на изтезания… Сигурен съм, че е така, макар тя да не го признава… На практика дума не мога да измъкна от устата й…
— Не знаех, че си женен — промълви Зи-лин, вътрешно потресен от варварството на собствения си народ. Потресен, но не и изненадан. Беше се нагледал на жестокости, както по време на гражданската война, така и след нея. Но тази безпомощна жена, попаднала без вина между зъбците на идеологическата омраза, го впечатли далеч по-дълбоко от всичко видяно досега. Изведнъж усети цялата тежест на несправедливостта, целия абсурдна сложната игра, противопоставила брат срещу брат, баща срещу син… Игра, на която той беше един от главните инициатори. — Трябваше да ми кажеш — тихо промълви той. — Щях да изпратя хора да я приберат…
— Времето не беше подходящо за лични чувства, другарю Ши — отвърна Хуайшан Хан и отмести очи. — Имах задача, при това не от най-леките… Двойната игра е опасна, трябваше да преценявам всяка своя стъпка… А тунелът, в който ме пратихте двамата с другаря Мао, беше тъмен и пълен с неизвестност… — обърна се да го погледне и добави: — Ти най-добре от всички ще ме разбереш, твоят живот също не е бил лек…
Думите бяха казани като комплимент, като израз на топли чувства, но въпреки това пронизаха дълбоко сърцето на Зи-лин. Защото бяха истина. Отдавна беше напуснал съпругата си Атена и малкия Джейк; по същия начин постъпи и с любовницата си Шен Ли, от която се роди момчето, по-късно нарекло себе си Ничиреншу. Сторил бе това в името на Китай, в името на едно по-щастливо бъдеще за страната си. Отказа се от всичко, което му беше скъпо на този свят…
Очите му опипаха униформата на Хуайшан Хан:
— Какви са тези дрехи? За пръв път ги виждам…
— Официалната униформа на Силите за обществена сигурност — гордо се изпъна приятелят му. — Ло Джуи-чин ме назначи за областен директор на Пекин.
— Тайната полиция, значи — поклати глава Зи-лин.
— Това ми позволи да открия Сен-лин, приятелю. Вътрешните войски са организирани отлично, влиянието им ежедневно расте. Изпратих подчинените си да я търсят и те не ме разочароваха. — Обърна се към жена си, гласът му видимо се смекчи: — Време е да тръгваме, Сен-лин…
Зи-лин мълчаливо я наблюдаваше. Жената се изправи, подаде му празната чаша и дълбоко се поклони.
Излязоха, той отново седна на мястото си. Изписаните с туш йероглифи се размазаха пред очите му. Направи безуспешен опит да се съсредоточи, после се отказа. Пред очите му бяха слабичките ръце на Сен-лин, стиснали порцелановата чаша. Пръстите и бяха тънки и деликатни, бели като сняг. Красотата им се нарушаваше единствено от ноктите — грозни и изпочупени…