— Влизай, Сен-лин — нетърпеливо махна с ръка Хуайшан Хан. — Влизай!
Тази жена цял живот е била слаба, механично отбеляза Зи-лин. Но сега е направо мършава. Изпитото й лице носеше следи от някогашна красота, но от цвета на кожата личеше, че има проблеми със здравето. В огромните й блестящи очи се четеше страх. Клепачите й потрепваха — още един признак за душевен смут.
Хуайшан Хан я побутна напред, Зи-лин не пропусна болезнената гримаса, пробягала за миг по лицето й.
— Другарю Ши — тържествено се изпъна Хуайшан Хан. — Позволи ми да ти представя Сун Сен-лин, моята съпруга!
— Твоята съпруга?!
Зи-лин беше толкова изненадан, че за миг изгуби желязното си самообладание. Възстанови се светкавично, стана и се поклони. Жената посрещна познатия жест на възпитание с нещо като усмивка, която бързо се стопи. Лицето й стана още по-изпито.
— Добре ли сте, Сен-лин? — приятелски попита Зи-лин.
— Разбира се, че е добре — побърза да се намеси Хуайшан Хан. — А ще бъде още по-добре, след като я заведа в болницата. Просто за всеки случай, нали разбираш?
Зи-лин й предложи стола си. Жената беше млада, едва ли имаше тридесет… Което означаваше, че е поне с двадесет години по-млада от Хуайшан Хан. Седна, по лицето й се изписа открито облекчение.
Зи-лин й предложи чай, ръцете й стиснаха чашката с такава сила, сякаш искаше да попие цялата топлина. Промърмори някакви благодарности, сведе глава и жадно отпи. Зи-лин остана с чувството, че не е вкусвала истински чай от месеци. Очите му въпросително се преместиха върху лицето на Хуайшан Хан.
— Била е в плен на комунистите — поясни онзи.
— В плен ли?
— Командирът им знаел името ми. Един известен националист… Нали съм такъв за всички, с изключение на теб и другаря Мао? — ръцете му безпомощно се разпериха. — Следователно тя е била враг… Съпругата на националиста Хуайшан Хан не може да бъде нищо друго, освен враг на народа. Затворили я, подложили я на изтезания… Сигурен съм, че е така, макар тя да не го признава… На практика дума не мога да измъкна от устата й…
— Не знаех, че си женен — промълви Зи-лин, вътрешно потресен от варварството на собствения си народ. Потресен, но не и изненадан. Беше се нагледал на жестокости, както по време на гражданската война, така и след нея. Но тази безпомощна жена, попаднала без вина между зъбците на идеологическата омраза, го впечатли далеч по-дълбоко от всичко видяно досега. Изведнъж усети цялата тежест на несправедливостта, целия абсурдна сложната игра, противопоставила брат срещу брат, баща срещу син… Игра, на която той беше един от главните инициатори. — Трябваше да ми кажеш — тихо промълви той. — Щях да изпратя хора да я приберат…
— Времето не беше подходящо за лични чувства, другарю Ши — отвърна Хуайшан Хан и отмести очи. — Имах задача, при това не от най-леките… Двойната игра е опасна, трябваше да преценявам всяка своя стъпка… А тунелът, в който ме пратихте двамата с другаря Мао, беше тъмен и пълен с неизвестност… — обърна се да го погледне и добави: — Ти най-добре от всички ще ме разбереш, твоят живот също не е бил лек…
Думите бяха казани като комплимент, като израз на топли чувства, но въпреки това пронизаха дълбоко сърцето на Зи-лин. Защото бяха истина. Отдавна беше напуснал съпругата си Атена и малкия Джейк; по същия начин постъпи и с любовницата си Шен Ли, от която се роди момчето, по-късно нарекло себе си Ничиреншу. Сторил бе това в името на Китай, в името на едно по-щастливо бъдеще за страната си. Отказа се от всичко, което му беше скъпо на този свят…
Очите му опипаха униформата на Хуайшан Хан:
— Какви са тези дрехи? За пръв път ги виждам…
— Официалната униформа на Силите за обществена сигурност — гордо се изпъна приятелят му. — Ло Джуи-чин ме назначи за областен директор на Пекин.
— Тайната полиция, значи — поклати глава Зи-лин.
— Това ми позволи да открия Сен-лин, приятелю. Вътрешните войски са организирани отлично, влиянието им ежедневно расте. Изпратих подчинените си да я търсят и те не ме разочароваха. — Обърна се към жена си, гласът му видимо се смекчи: — Време е да тръгваме, Сен-лин…
Зи-лин мълчаливо я наблюдаваше. Жената се изправи, подаде му празната чаша и дълбоко се поклони.
Излязоха, той отново седна на мястото си. Изписаните с туш йероглифи се размазаха пред очите му. Направи безуспешен опит да се съсредоточи, после се отказа. Пред очите му бяха слабичките ръце на Сен-лин, стиснали порцелановата чаша. Пръстите и бяха тънки и деликатни, бели като сняг. Красотата им се нарушаваше единствено от ноктите — грозни и изпочупени…
При следващата им среща ноктите й вече бяха пораснали, отдалеч личеше намесата на специалист. Бяха лакирани, с елегантна извивка, като лебедова шия.