— Естествено — кимна Мао и продължи разходката си. — Не е твоя работа да се занимаваш с вътрешната сигурност. Освен това зная, че не одобряваш твърдите методи, до които съм принуден да прибягвам… Защо тогава да те тревожа с подробности от някои… хм… доста неприятни операции?
— Какви задачи е изпълнявал Хуайшан Хан?
— О, той просто е част от държавната машина — леко отвърна Мао. — Вероятно ти е дошло до гуша от твърденията ми, че държавната машина е инструмент за потискане и принуда, нали?
— Точно от това се тревожа…
— Защо? — учуди се Мао. — Нима ти не си част от тази машина?
Зи-лин не отговори. В главата му изплува изразът, до който Хуайшан Хан често прибягваше: „Моите хора“… Силите за обществена сигурност бяха създадени от Ло Джуи-чин като обикновен отдел в повереното му министерство, но бързо се разшириха и вече представляваха огромен репресивен апарат. Сподели тези мисли на глас, а Мао само поклати глава:
— Глупости. Нашата революция доведе до радикални промени в обществото — както са го правили всички революции в историята. Естествено, има хора, които продължават да вярват в старото, които не приемат радикалните промени… А нашата задача е изключително тежка, тъй като трябва да установим контрол над разбитата следвоенна икономиката едновременно с това да изградим национална административна структура, която безпрекословно да се подчинява на указанията на Пекин… Картината няма да бъде пълна, ако не прибавим към нея и постоянната външна заплаха в лицето на националистите, щедро подкрепяни от САЩ…
— Понякога авторитарните методи са единствената алтернатива. Без тях в страната ще настъпи хаос, социално-икономическите промени ще излязат от контрол. Има ли друг начин да се управлява една огромна страна в подобна ситуация, другарю Ши?
Зи-лин крачеше с наведена глава и мълчеше. Забрави за прекрасните храмове наоколо, не забелязваше красивите пътечки и високите дървета край тях. Ясно видя, че пъпната връв, която свързва Китай с нерадостното минало, продължава да съществува. Но едновременно с това си даваше сметка, че връщане назад няма. Традициите ще бъдат забравени, всичко старо ще бъде пометено от вихъра на революцията.
Когато отново вдигна глава очите му попаднаха на величествените сгради около езерото, сърцето му се изпълни с тъга. Разбра, че хората, които са ги строили, вече са му чужди, вече нямат нищо общо със зова на кръвта…
— В очите ти има тъга — промълви тя. — А сърцето ти е свито от болка…
Сен-лин. Името й означаваше „гъста гора“ и някак странно й подхождаше. В нейно присъствие Зи-лин наистина се чувстваше изгубен сред горските пущинаци.
През целия си живот беше следвал стратегията, която усвои още като невръстно момче от Джиана — пръв и последен наставник на Ши Зи-лин. Джианът живееше в Сучоу — града на най-прекрасните градини в света. Именията се наричаха „юан-лин“ и на практика представляваха безупречно поддържани цветни лехи, разположени симетрично около красиви вили. Джианът обитаваше едно от тези имения. Бавно и с безкрайно търпение той разкриваше пред младия Зи-лин тайните на „юан“, умението да се изграждат малки хълмчета и изкуствени езерца, които да влизат в съвършена хармония с творенията на природата. А Зи-лин от своя страна започна да схваща, че това изтънчено изкуство може да намери приложение и извън границите на „юан“. Човек може да се превърне в това, което пожелае, особено ако умее да използва притворството според изискванията на конкретната обстановка.
С такава нагласа Зи-лин се присъедини към Китайската комунистическа партия, решението му беше прагматично, напълно освободено от идеологически илюзии. Той вярваше, че това е единственият път към голямата цел в живота му — да бъде истински Небесен пазител на Китай. И защото рано откри, че само комунистическите идеи могат да бъдат онзи обединяващ фактор в разпокъсаната от враждуващи фракции страна, чрез който властта най-сетне ще попадне в ръцете на собствените й поданици.
В това отношение разчиташе преди всичко на своето „ки“, което го тласкаше напред. Благодарение на него той виждаше какво се таи в сърцата на околните, възползваше се от мечтите им за своята цел…
Но „гъстата гора“ Сен-лин се оказа една от редките представителки на човешката раса, пред които неговото „ки“ беше безсилно. Душата й беше загадка за него, единственото нещо, което със сигурност успя да определи, бе, че тази жена също притежава могъщо „ки“. Почти толкова могъщо колкото неговото. И едновременно с това — някак неуловимо, изплъзващо се, неподлежащо на идентификация… Едва ли някой би я нарекъл „силна“, съпругът й — най-малко от всички…