После дойдоха моментите на прозрение, кратки, но изпълнени със съдържание. Тя сякаш виждаше правилния път през гъстата мрежа на притворство и лъжи — нещо, което не успяха да сторят нито Атена, нито Май…
Седяха в тишината на нощта, вилата тънеше в мрак. И тя отново го направи. Зи-лин вече не беше в състояние да отрече пристъпите на невероятно силно прозрение в душата й. Когато го направи за пръв път, тя само го погледна с раздалечените си, блестящи като черни въгленчета очи и тихо попита:
— Имаш ли причини да ме лъжеш?
Той се вцепени от изненада. Но в гласа и изражението на лицето и нямаше нищо друго, освен откровение. Отвори уста и каза каквото мисли като невинно дете. Едновременно с това обаче от цялото й поведение лъхаше мъдростта на възрастен и доста препатил човек. Стана така, че през следващите седмици Зи-лин на няколко пъти беше принуден да си спомни това изражение…
Сега само поклати глава и тихо отвърна:
— Тъжно ми е, защото виждам какво става с нас.
— Не разбирам.
Имаше навика да извива глава на една страна, блестящата черна коса се спускаше като водопад към рамото й.
— По всичко личи, че за момента държавата може да функционира единствено чрез репресии — поясни той. — Натискът отвътре и отвън е прекалено силен. Вече преживяхме силни политически и социални трусове, но имам предчувствието, че агонията ще продължи. Много хора ще изгубят живота си, ще има нови кръвопролития. Бруталното настояще неминуемо ще доведе до нови жестокости в бъдещето.
Сен-лин внимателно го наблюдаваше на меката светлина на лампата.
— Посъветвай се с Буда — промълви тя. — Нали всички трябва да търсим закрилата му?
— За съжаление Буда няма място в съвременното общество — поклати глава Зи-лин.
— Това го пише в съчиненията на другаря Мао, така ли? — погледна го тя. — Тогава ще е най-добре да се отървеш както от него, така и от такива като съпруга ми… — рязко извърна глава, по скулите й пробягаха сенки.
Каква е причината за неочакваното й избухване, запита се Зи-лин. Враждебно отношение към революцията или нещо друго? Хуайшан Хан очевидно му беше спестил част от истината. Излъга, че е бил назначен от Ло Джуи-чин, освен това спомена името на министъра точно когато не трябва… Защо? Ако е било само в името на сигурността, Зи-лин положително би проявил разбиране и едва ли би подложил ситуацията на задълбочен анализ. Но Хуайшан Хан се промени, поведението му нямаше нищо общо с човека, на когото Зи-лин се довери там, в полите на Копринената планина…
Сърцето на Хуайшан Хан се превръщаше в камък, като новата власт в Китай. Размахваше революционните принципи като знаме, осъществяваше Бог знае какви операции, използвайки за прикритие философията на Мао…
Той е част от държавната машина… Отговорът на Мао, завоалиран и измамно плъзгав, светна като червен сигнал в съзнанието на Зи-лин. Хуайшан Хан искрено вярва, че действията му допринасят за сигурността на страната. Най-лошото е, че може би ще се окаже прав… Зи-лин си даваше ясна сметка, че когато приятелят му изчезваше в провинцията или в чужбина по поръчение на Мао, резултатът винаги бе отнемането на човешки живот… Жив инструмент за репресии, той изпълняваше заповедите си бързо и хладнокръвно, без никакви душевни терзания.
Дали Сен-лин има представа за дейността на съпруга си, запита се той. Дали подозира в какво се е превърнал?
Стана и пристъпи към прозореца. Славей пееше в нощта, във въздуха се усещаше приближаването на дъжда. Напълни дробовете си, очите му механично бяха привлечени от далечни светкавици на хоризонта.
— Бурята бързо ще отмине — промълви той, след като изчака грохота на гръмотевицата. — Утре времето ще е чудесно, може би ще излезеш на разходка…
Сен-лин напускаше вилата само когато трябваше да ходи на медицински прегледи.
Тя не каза нищо и той се обърна да я погледне. Би трябвало да й напомни, че не може да остане тук завинаги, но нещо го спря. Подобни думи биха прозвучали естествено в устата на Хуайшан Хан, но не и в неговата.
Беше изключително крехка жена. Осветена от меката светлина на настолната лампа, кожата й изглеждаше съвсем тънка и нежна. Блестящите й очи спокойно отвърнаха на погледа му, зад зениците не личеше никакво вълнение. А Зи-лин за пръв път се запита каква ли е магията, която й позволява да прикрива състоянието на душата си.
— Преди да замине, Хуайшан Хан на няколко пъти ме предупреди, че ти няма да разговаряш с никого — промълви той. — Страхува се, че не си съвсем наред…
Сен-лин протегна ръце, лакираните й нокти хвърлиха кървави отблясъци.