Обърна се с гръб към огледалото, тялото й потръпна и се притисна до Зи-лин.
— Всичко е наред — прошепна той, насочил поглед в отраженията им върху огледалното стъкло. — Няма от какво да се страхуваш.
— Защо ме доведе тук? — попита с тъпичък като на дете глас тя.
— Защото имаш нужда от помощ — меко отвърна Зи-лин. — В едно отношение мъжът ти е прав — болестта ти не е за доктори. Затова дойдохме тук…
— Но това място е пълно със зли духове?
— Не — поклати глава Зи-лин. — Злите духове просто обичат да се навъртат тук. Именно по тази причина го е избрал Фаз-хан — човекът, който владее изкуството на „фен-шуи“ по-добре от всеки друг. Той привлича злите духове, оковава ги и отнема силата им…
— За какво тогава са му транспарантът отвън и това огледало? Нали и те изпълняват същите функции?
— Злото не е в къщата на Фаз-хан, няма го и в градината му — поясни Зи-лин. — То се крие в кладенеца на душата — един бездънен кладенец, според учението на Фаз-хан. Той го открива именно там, поставя му окови и го обрича на вечен затвор.
Нещо в гласа му я накара да го погледне.
— Но ти не вярваш на всичко това, нали?
— Вярвам, че в градината на Фаз-хан съществува „ксин джин“ — бавно отвърна Зи-лин. — Но не съм сигурен, че зная какво се крие в неговите дълбини…
Сен-лин потръпна, напълни дробовете си с въздух и каза:
— Аз обаче зная.
Фаз-хан имаше жестоко монголско лице. Кожата, която се виждаше над гънките на дългата черна роба, беше дебела и матова като на слон. Над слабото тяло доминираше издължена и тясна глава, от фигурата му се излъчваше мрачна сила.
Този човек притежаваше титлата „чернокапец“ — една от най-старите и най-уважавани титли сред майсторите на „фен-шуи“, която се отличаваше с дълбока мистичност.
Чернокапците произхождат от Индия, родното място на Буда. Оттам тяхното изкуство се прехвърлило на север, към Тибет. Няколко века по-късно разчупило оковите на непристъпните планини и започнало да се разпространява в Китай. Било силно и завладяващо, попило в себе си мъдростта на хилядолетните култури, сред които се развивало…
Зи-лин се поклони пред магьосника, Сен-лин стори същото. В душата й се появи тръпка на ужас.
— Здравей, Велик лъв — промълви Фаз-хан, прибягвайки до буквалното значение на името Зи-лин. — Радвам се да те видя отново. — Гласът му беше плътен бас, стаята сякаш се разтърси от тътен на гръмотевица.
— Истинско щастие е да бъда тук, Сребърно копче — отвърна Зи-лин и подаде на домакина тънък червен плик. Хартията проблесна само за миг, после потъна в гънките на черната роба.
Сен-лин наблюдаваше развоя на събитията мълчаливо, но с явен интерес. Никой от двамата не прибегна до модерното и вече почти задължително обръщение „тон-жи“ — другарю. Освен това използваха прякори — факт, който несъмнено доказваше наличието на близки отношения между тях.
Зи-лин представи Сен-лин и сбито описа проблемите й. Фаз-хан се раздвижи още преди да чуе края на историята. Зи-лин се дръпна в ъгъла, оставяйки Сен-лин сама в средата на стаята.
Не беше в състояние да издържа на мрачния огън в очите на магьосника, затова се зае да оглежда помещението, в което се намираха. Стаята беше девет метра широка и точно толкова дълга. Таванът беше ослепително бял, по стените бяха окачени множество транспаранти с красиво изписани йероглифи. Сен-лин не успя да ги разчете, тъй като бяха на старо наречие и в орнаментиран стил, но беше убедена, че това са „сутра“, или по-скоро цитати от „сутра“, които често са толкова големи, че биха запълнили страниците на дебела книга. Беше странно, че знае това, но изобщо не се запита откъде и как е успяла да го научи…
Зи-лин приключи разказа за заболяването й в момента, в който магьосникът направи три пълни обиколки около нея. Спря на метър от лицето й и бавно каза:
— Притежава излъчване на феникс и това е добре. Фениксът е царствена птица, управлява богатството на Китай заедно с дракона…
Запали три ароматични пръчици и ги постави пред малката зелена статуетка, изправена редом с позлатен Буда.
— Моля, кажете ми нещо — обърна се към Сен-лин той и тя неволно потрепна от гръмотевичния му глас. Изпита чувството, че от него се излъчва някакъв специфичен аромат. Не, това е невъзможно, гласовете нямат миризма. Вероятно се влияе от запалените пръчици пред статуетката. — Вас са ви изтезавали, нали? — въпросителната интонация липсваше.
— Да — прошепна тя.
— Как по-точно?
— Хей, Сребърно копче… — направи опит да се намеси Зи-лин, но магьосникът го спря с вдигната ръка.