— Ти ще ме снабдиш с паспорт.
— Не съм фалшификатор, сестрице — поклати глава той.
— Видях снимката на бюрото ти — усмихна се Ки-лин. — Видях и обувките в ъгъла… Имаш дъщеря, нали?
Ръката с факлата се вдигна високо над главата му, сенките затанцуваха по влажните стени.
— Коя си ти?
— Аз съм китайка — отвърна Ки-лин. — И едновременно с това не съм…
Той усети мрачната нотка в гласа й.
— Не си тукашна…
— Не съм.
— Не си и от континента…
Тя мълчаливо го наблюдаваше.
— Тайван! — извика старецът.
— Не съм враг — засмя се тя. — Не съм от Гуоминдан.
— Но ще ме убиеш без колебание, нали?
— Уважаеми вуйчо — поклати глава тя. — Дори насън не можеш да си представиш живота, който съм водила…
— „Небето е високо и нищо не може да го промени; земята е необятна… Нищо не може да спре слънцето и луната, живите същества са обречени да растат и умират“… — Цитатът беше от Лаотцъ.
— Значи ще ми дадеш документите на дъщеря си — завърши вместо него Ки-лин.
— Споровете са излишни — отвърна докторът и впи очи в измъченото й лице. — Ти си по-стара от мен, сестрице — въздъхна той и кимна с глава. — Виждам го и отстъпвам пред желанието ти…
Заведе я обратно в кабинета си и й даде всички документи, необходими за безопасното й придвижване. После се върнаха в дупката и поеха по тесните тунели.
Спряха пред полуизгнила дървена стълба, която водеше нагоре.
— Като изкачиш тези стъпала, ще излезеш право на пътя — махна с ръка докторът. — Там все някой ще те вземе в желаната посока…
— Все още мога да те убия — обади се Ки-лин.
— Можеш.
— Познаваш лицето ми, знаеш накъде съм тръгнала…
— Познавам и лицето на лисицата, която прескача в двора ми — отвърна възрастният мъж. — Зная в коя посока духа вятърът… Другите напразно ще искат да научат това, което аз вече зная…
— Защо?
Погледът му беше умен и проницателен, Ки-лин неволно потръпна. Този човек беше далеч по-умен, отколкото беше допускала.
— Те не преследват Тао — тихо прошепна докторът. — Те преследват враговете си, което означава, че и враговете им преследват тях…
— Като мен…
— Ти вече си убивала, сестрице. От очите ти наднича смъртта…
— Убивала съм, за да оцелея.
— Но междувременно си убила и себе си — меко отвърна той.
Тя само изсумтя, но сърцето й се сви от болка.
— Искаш да ме накараш да повярвам, че желаеш да ми помогнеш…
— Не притежавам такава власт, сестрице.
— И не ми вярваш, че съм убивала по необходимост — продължи да настоява тя.
— Сигурно е така…
Болката в душата й стана непоносима, тъмнината заплашваше да я погълне. Именно тази тъмнина, или по-скоро страхът от нея — я тласна към убийството на полковник Ху.
— Той ме създаде… — глухо, сякаш на себе си прошепна тя. — А аз го убих…
Старецът безстрастно я наблюдаваше с черните си като копчета очи. Лицето му не издаваше никакви чувства, макар ясно да виждаше агонията на душата й.
— Той забърка глината, от която се родих… А после ме превърна в нещо друго…
— Но вече го няма, нали?
— Вече съм свободна.
— Сама усещаш фалша в думите си — поклати глава той.
Ки-лин замълча. Знаеше, че трябва да го убие с един удар и нещата да приключат дотук. Не можеше да си позволи да го остави жив — това би означавало сигурното й залавяне.
— Може би твоят създател те е направил такава — промълви старецът. — Един безпощаден войник. Трябва ли да ти напомням, че войниците са инструменти на злото? Това го е казал самият Тао. „Онзи, който контролира околните, разполага и с мускулната им сила. Но истинската сила се проявява само тогава, когато човек успее да постави под контрол собствената си душа…“
Тя притисна длан към пламналото си чело.
— Дори не помня на какво ме обучаваше! Нещо се мярка в главата ми, после изчезва… Неясна сянка върху стената…
Лицето на стария човек видимо потъмня.
— Дори Тао не може да промени това, което са ти сторили — промълви той.
Сенките се гонеха пред очите й, главоболието стана непоносимо. А след сенките настъпваше Мракът… Ки-лин простена и удари с юмрук слепоочието си.
— Ти си опасен! — задъхано прошепна тя. — Чрез теб могат да ме пипнат!
— Значи трябва да се погрижиш това да не стане. — Каза го толкова открито и спокойно, че Ки-лин неволно зяпна.
— Не се ли плашиш от смъртта?
— О, да — кимна старецът. — Но смъртта е нищо в сравнение с реките, които се вливат в океана…
— Какво искаш да кажеш?
— Онези, които умеят да се примиряват с неизбежното, но едновременно с това знаят как да се борят за победа, ще живеят дълго — отвърна спокойно възрастният доктор. — Всички останали са обречени да умрат млади…