Мара поклати глава:
— Ще ни създаде повече главоболия, отколкото си струва. Трябва да можем да виждаме колкото може по-надалеч, за да избягваме непроходимите участъци. Освен това цялата гора е нарязана от малки просеки…
— И от тях светлината на фенерчето се вижда съвсем ясно от някой кораб в орбита — продължи мисълта й той. — Изглежда, знаеш доста за това място.
— Всеки наблюдателен пилот, летящ над гората, може да ги забележи — изръмжа тя и се облегна на грапавия ствол. Първото правило, което бяха набили в главата й, беше: „Опознай територията си.“ И точно с това се зае веднага след като влезе в организацията на Карде. Изучи картите на гората и околността, обикаляше денем и нощем, за да добие ясна представа за звуците и гледките, преследва и дори уби няколко ворнскъра и други хищници, за да открие най-добрия начин за справяне с тях, дори предума един от хората на Карде да изследва част от местните растения, за да установи кои стават за ядене. Знаеше доста за заселниците в покрайнините на гората, следеше местната политика и дори беше сложила настрани неголяма сума от припечелените пари. Подготвена бе за оцеляване извън удобствата на базата повече от всеки член на организацията на Карде. И всъщност защо се стремеше толкова да се върне там?
Така или иначе, не заради самия Карде. Всичко, което й бе дал той — работа, пост, повишение, — Мара си го бе изплатила с усилна работа и добра служба. Не му дължеше повече от това, което той дължеше на нея. Каквото и обяснение да бе измислил този следобед за пред Траун за преследването на изтребителите, то е било само за да спаси собствената си кожа, а не за да я предпази. А ако установеше, че върховният адмирал не се хваща, не би му мигнало окото да вдигне цялата група от Миркр още тази вечер и да се покрие в някое от другите убежища, пръснати из цялата галактика.
Само че нямаше да го направи. Щеше да остане тук да изпраща спасителни групи една подир друга и да чака Мара да излезе от гората. Дори ако тя никога не се появеше. Дори ако това означаваше, че поставя на изпитание търпението на Траун.
Мара стисна зъби, пред погледа й проблесна ужасяваща картина: Карде, прикован към стената на килията от робот за разпити. Тя познаваше Траун, решителността му и границите на търпението му. Върховният адмирал щеше да чака и да наблюдава или щеше да изпрати някой друг да го прави вместо него, за да провери верността на предложената от Карде история.
И ако тя и Скайуокър никога не излезеха от гората, той почти със сигурност щеше да стигне до грешно заключение. Щеше да изправи Карде пред имперските инквизитори и накрая да разбере кой всъщност е бил избягалият затворник. А след това щеше да осъди Карде на смърт.
Горната част на дроида се завъртя леко и безшумно и той настоятелно запиука.
— Май Арту засече нещо — Скайуокър се изправи на една страна, подпирайки се на лакът.
— Нима? — тя вдигна фенерчето, насочи го към сенките, където преди секунди бе доловила някакво раздвижване, и го включи.
Светлият лъч залепна за ворнскър, който се примъкваше по земята с предните си лапи. Стърчащата му опашка изплющяваше от време на време като камшик. Хищникът не обърна никакво внимание на светлината, а продължи бавно да се промъква към Скайуокър.
Мара го остави да се приближи още няколко крачки и го застреля право в главата. Звярът се просна на земята, опашката му потрепери за последен път и се отпусна. Мара разходи лъча на фенерчето наоколо и го изгаси.
— Чудесно е, че дроидът ти е с нас — подигравателно каза тя от тъмното.
— Без него нямаше да разбера, че ме заплашва някаква опасност — кисело отговори Скайуокър. — Благодаря ти.
— Няма нищо — изсумтя тя. Настъпи кратко мълчание.
— Домашните любимци на Карде друга порода ли са? — попита той. — Или им е отрязал опашките?
Мара зяпна в тъмното към него. Просто се втрещи, колкото и да не й се искаше да го признае. Изправени пред пастта на ворнскър, повечето хора едва ли биха забелязали такава подробност.
— Второто — неохотно отговори тя. — Те използват опашките като камшик и ударът е доста болезнен, а и в тях има лека отрова. Карде не искаше хората му да се разхождат постоянно с белези от ударите с опашка по цялото тяло, а едва по-късно разбрахме, че премахването на опашките убива и голяма част от агресивността им.
— Изглеждат доста питомни — съгласи се Скайуокър. — Дори приятелски настроени.
Но към него изобщо не се бяха държали приятелски, спомни си тя. А и тук ворнскърът я бе пренебрегнал и се бе насочил право към Скайуокър. Дали беше просто съвпадение?