— Няма дрррути — изръмжа познат глас. Лея вдигна глава и видя изправения в рамката на вратата Ралра. — Спррравихме се и с другите трррима.
— Сигурен ли си? — пристъпи към него Лея.
Той не помръдваше и продължаваше да стои облегнат на вратата. Изведнъж тя осъзна, че едва се държи на крака.
— Ти си ранен! — възкликна, запали лампата и набързо го прегледа. От никъде не течеше кръв. — Бластер?
— Шокова палка — уточни Ралра. — Доста по-безшумна е, но беше нагласена на твърррде малка мощност за едно ууки. Чувствам се малко замаян. Чубака е ррранен повече.
Лея сепната се обърна към Чубака и едва сега забеляза тясната лента сплъстена кафява козина под гърдите.
— Чуй! — извика тя и се спусна към него.
Той й махна с ръка да не се приближава и изръмжа нетърпеливо.
— Той е прррав — съгласи се Ралра. — Трябва да те измъкнем от тук, пррреди да последва вторрро нападение.
Някъде в далечината се чу бойният рев на уукитата.
— Едва ли ще има друго нападение — отбеляза тя. — Забелязали са ги, след няколко минути къщата ще бъде обградена с хора.
— Не! — изръмжа Ралра, гласът му бе изпълнен с мъка. — През четиррри къщи има пожаррр.
Лея го изгледа сепнато, полазиха я тръпки:
— Така отвличат вниманието — прошепна тя. — Подпалили са къщата, за да отклонят вниманието от тревогата, която може да се опитате да вдигнете.
Чубака изръмжа, за да потвърди предположението й.
— Трррябва да изчезваме — повтори Ралра и бавно се изправи.
Лея погледна покрай него към тъмното преддверие, гърлото й бе стегнато от предчувствие за нещо ужасно. Заедно с нея в къщата бяха три уукита.
— Къде е Салпорин? — тихо попита тя.
Ралра се поколеба, съвсем леко, но достатъчно, за да се превърне предположението й в ужасяваща сигурност.
— Убиха го — едва доловимо каза уукито. В гърлото й бе заседнала тежка буца.
— Съжалявам — думата прозвуча болезнено изтъркана, лишена от смисъл дори за самата нея.
— Така е. Но сега не е вррреме за тъгуване.
Лея кимна, премигна, за да задържи внезапно бликналите от очите й сълзи, и се извърна към прозореца. През изминалите години бе изгубила много приятели и съратници в битките и знаеше, че Ралра е прав. Но и цялата логика на вселената не правеше загубата по-безболезнена.
Навън не се виждаше никой. Но нападателите се криеха някъде наоколо, в това беше сигурна. И двете групи, с които тя и Хан се бяха сблъскали досега, се състояха от повече от петима души и нямаше никакво основание да смята, че този път нещата са по-различни. Вероятно останалите ги чакаха в засада при „Дамата на късмета“.
Другата, далеч по-неприятна възможност беше да чакат да нарасне суматохата около горящата къща и тогава да си опитат силите във втора атака, разчитайки безредиците по улиците да прикрият евентуалния шум.
Погледна към пожара, за момент изпита вина към уукитата, чийто дом бе обхванат от пламъци, но решително отблъсна неприятното усещане. Сега не можеше да направи нищо за тях.
— Те ме искат жива — каза тя, спусна пердето и се обърна към Чубака и Ралра. — Ако успеем да излетим с въздушната шейна, едва ли ще рискуват да ни обстрелват.
— А дали шейната е в изпррравност? — попита с основание Ралра.
Лея спря и стисна здраво устни, ядосана на собствената си недосетливост. Не, разбира се, че не можеха да използват шейната — първата работа на нападателите със сигурност е била да повредят всяко превозно средство, което биха могли да използват, за да избягат. Да го повредят или дори по-лошо: да го програмират така, че да ги прати право в ръцете им. Не можеше да остане тук, не можеше да се скрие в града, нито да излети в космоса. Оставаше й само една възможна посока.
— Трябва ми въже — каза тя, грабна дрехите си и започна да се облича. — Достатъчно здраво, за да ме издържи. Колкото може по-дълго.
Те реагираха светкавично, размениха си по един бърз поглед и Ралра попита:
— Наистина ли възнамеррряваш да го напррравиш? Опасността ще е огррромна дори и за ууки. За човек е истинско самоубийство.
— Не мисля — поклати глава Лея и си обу ботушите. — Видях как се преплитат клоните, когато прелетяхме под града. Няма да е чак толкова трудно да се спусна по тях.
— Няма да успееш да стигнеш платфорррмата за кацане сама — възрази Ралра. — Ще дойдем с теб.
— Ти дори не можеш да вървиш по улиците, да не говорим да се спускаш надолу — рязко отговори Лея. Взе бластера, пъхна го в кобура и тръгна към вратата. — Нито пък Чубака. Дръпнете се.
Ралра не помръдна:
— Няма да успееш да ни заблудиш, Леяорганасоло. Ти си мислиш, че ако ни забррраниш да дойдем с теб, врррагът ще те последва и ще ни остави на миррра.