Лея се намръщи. Дотук с опита й за тиха благородна саможертва.
— Наистина има такава възможност — настоя тя. — Те искат мен, и то жива.
— Нямаме вррреме за спорррове. Ще останем заедно. Тук или под грррада.
Лея си пое дълбоко дъх. Не й харесваше, но беше ясно, че няма да успее да ги предума.
— Добре де, печелите — въздъхна тя. Удареният от Чубака нашественик още не бе дошъл в съзнание и за момент тя се зачуди дали да губят време да го връзват. Необходимостта да бързат надделя. — Да намерим въже и да тръгваме.
Нещо й подсказваше, че дори и да бе тръгнала сама, нападателите пак щяха да атакуват къщата и може би щяха да предпочетат да не оставят след себе си свидетели.
Шуплестият пласт, съставляващ повърхността на Руукроро, бе по-тънък от метър. Лазерният меч на Лея с лекота проби дупка в пода на къщата, правоъгълното парче падна през преплетените клони и се изгуби в тъмното отдолу.
— Ще сляза пррръв — каза Ралра и се навря в отвора, преди някой да успее да възрази.
Той все още се движеше малко бавно, но, изглежда, замаяността от шоковата палка бе отслабнала. Лея вдигна глава, Чубака пристъпи към нея и нагласи на раменете си портупея на Ралра.
— Последна възможност да промениш решението си — предупреди го тя.
Отговорът му беше кратък и по същество. Когато отдолу долетя тихият сигнал на Ралра, че всичко е наред, и двамата вече бяха готови. Чубака се спусна през отвора. Лея бе здраво завързана за тялото му.
Очакваше, че преживяването ще бъде крайно неприятно, но не бе осъзнала, че ще бъде и изключително страшно. Уукитата не се промъкваха през краищата на преплетените клони, както си бе представяла, а използваха ноктите си, които бе видяла още при пристигането си първия ден, увисваха на четири крака и така се предвижваха.
Притиснала лице към рунтавите гърди на Чубака, Лея стисна зъби, отчасти за да не тракат при подскачането, но най-вече за да не изкрещи от страх, че може да падне. Усещането беше подобно на акрофобията. която бе изпитала в лифта, но хиляди пъти по-силна. Тук липсваха дори несигурните лиани, а между нея и тъмната бездна отдолу бяха единствено ноктите на уукито и тънкото въже, което ги свързваше с Ралра. Искаше й се да извика, да ги помоли да спрат или поне да вържат края на въжето за нещо здраво, но се страхуваше да издаде дори и звук, за да не наруши концентрацията на Чубака. Дишането му звучеше като грохота на водопад, усещаше как през тънката материя на долната й туника от раната на гърдите му се процежда топла лепкава кръв. Сгушена в него, заслушана в тежкото му пресечено дишане, тя се страхуваше дори да попита колко е ранен.
Изведнъж спряха. Отвори очи, до този момент несъзнателно ги бе стискала здраво.
— Какво става? — попита с треперещ глас.
— Врррагът ни откррри — приглушено изръмжа Ралра отстрани.
Лея се стегна и се извъртя, доколкото можеше, претърсвайки с поглед предутринната сивота зад тях. Ето го: малко тъмно петно. Някакъв тип въздушен плъзгач, застанал извън обсега на лъка.
— Едва ли можем да се надяваме, че е спасителен екип, нали? — с надежда попита тя.
Чубака с ръмжене посочи очевидното опровержение на предположението й — плъзгачът бе изключил абсолютно всички светлини.
— Но пък не идва по-близо — изтъкна Ралра.
— Искат ме жива — каза Лея, по-скоро уверявайки себе си. — Не искат да ни изплашат — огледа преплетените клони и бездната под тях.
Докато търсеше за какво може да се залови, изведнъж осъзна какво трябва да направи.
— Дай ми останалото въже — извика тя на Ралра и погледна назад към надвисналия плъзгач. — Всичкото.
Събра смелост, завъртя се в импровизираната носилка на врата на Чубака, пое подаденото от Ралра въже и го завърза здраво за един от по-малките клони. Чубака изръмжа.
— Не, не ни бавя много — увери го тя. — Така че не падай. Намислила съм нещо. Да тръгваме.
Потеглиха отново, може би малко по-бързо от преди. Лея отново се притисна към гърдите на Чубака и за своя изненада разбра, че макар да продължаваше да се страхува, вече не бе така парализирана от ужас. Може би промяната се дължеше на усещането, че вече не е само пионка или излишен товар, чиято съдба изцяло е в ръцете на уукитата, на сивокожите нападатели или предопределена от силата на гравитацията. Сега поне отчасти контролираше събитията.
Продължиха напред, като Лея внимателно размотаваше и отпускаше въжето. Черният плъзгач ги следваше с изгасени светлини, без да изостава. Тя не го изпускаше от очи, знаеше, че избраното време и разстояние са решаващи за номера, който бе намислила. Трябваше да изминат още няколко метра…