— Не знам.
— Не, много добре знаеш. Нали сам каза, че не ви е казал срещу кого ви изпраща?
От гърлото на ногрито излезе жалостиво ръмжене.
— Аз съм прост воин, господарке. Тези неща са далеч над моето положение и власт. Единственото ми задължение е да се подчинявам на заповедите. Каквито и да са.
Лея се намръщи. Имаше нещо странно в начина, по който прозвучаха последните му думи. Изведнъж се досети за истината. За един заловен командос, пред когото оставаше единствено стаята за разпити, имаше само една заповед.
— Но сега ти знаеш нещо, което никой друг от твоя народ и не подозира — бързо каза тя. — Ти трябва да живееш, за да им го кажеш.
Кабарак бе вдигнал ръцете си, сякаш се готвеше да плесне. Сега замръзна неподвижно и я зяпна:
— Лорд Вейдър можеше да чете в душите на ногрите — меко каза той. — Вие наистина сте малараши.
— Твоите хора се нуждаят от теб, Кабарак. И аз. Смъртта ти може само да навреди на тези, на които искаш да помогнеш.
Той бавно свали ръце:
— За какво се нуждаете от мен?
— Ще ми трябва помощта ти, за да помогна на твоя народ. Трябва да ми кажеш къде се намира вашата планета.
— Не мога — твърдо отговори Кабарак. — Ако го направя, нашият свят може да бъде унищожен. Както и аз самият, ако се разбере, че съм ви предал координатите.
Лея нервно облиза устни:
— Тогава ме заведи там.
— Не мога.
— Защо?
— Просто не мога.
Тя му отправи най-царствения си поглед:
— Аз съм дъщерята на лорд Дарт Вейдър. Малараши. Както сам призна, той е бил надеждата на вашия свят. Нима нещата са се подобрили толкова много, след като той ви е предал на новия ви господар?
Кабарак се поколеба.
— Не. Той каза, че нищо повече не може да се направи.
— Предпочитам да се убедя в това с очите си — надуто отвърна тя. — Или твоите хора смятат, че един човек може да бъде толкова голяма заплаха за тях?
Ногрито подскочи:
— Готова сте да дойдете сама? Въпреки че се опитахме да ви отвлечем?
В гърлото й заседна буца, полазиха я тръпки. Не, нямаше точно това предвид. Но пък и отначало сама не знаеше защо иска да говори с него. Можеше единствено да се надява, че Силата направлява интуицията й при взимането на решение.
— Вярвам, че твоят народ е почтен — тихо отговори тя. — Вярвам, че те ще ми позволят да се изкажа — обърна се, пристъпи към вратата и продължи: — Обмисли предложението ми. Обсъди го с онези, чиито съвети цениш. И ако решиш, ще ме намериш в космоса над Ендор след един месец, броено от днес.
— И ще бъдете сама? — попита Кабарак, явно все още не можейки да повярва.
Тя се обърна и го изгледа право в кошмарното лице:
— Ще бъда сама. А ти?
Той посрещна погледа й, без да трепне.
— Ако дойда, ще бъда сам.
Лея задържа погледа си в очите му още няколко секунди и кимна:
— Надявам се, че там ще се видим отново. Сбогом засега.
— Сбогом, лейди Вейдър.
Кабарак все още гледаше към нея, когато тя излезе и вратата се затвори.
Малкият кораб се стрелна нагоре през облаците и бързо изчезна от екраните на въздушния контрол на Руукроро. Чубака изръмжа ядосано до Лея.
— И на мен не ми харесва много — призна тя. — Но не можем да им се изплъзваме постоянно. Ако има поне някаква възможност да ги измъкнем от властта на Империята… — поклати тя невярващо глава.
Чубака отново изръмжа.
— Знам — меко отвърна Лея. Част от болката му си бе пробила път към сърцето й. — Не бях толкова близка със Салпорин като теб, но той бе мой приятел.
Уукито се извърна с гръб към екраните и закрачи нервно из стаята. Лея го наблюдаваше внимателно, искаше й се да намери начин да му помогне. Но едва ли бе възможно. Оплетен в противоречивите закони на честта, Чубака трябваше сам да се пребори с болката си.
Долови леко движение зад гърба си.
— Вррреме е — каза Ралра. — Поклонението вече започна. Трррябва да се прррисъединим към останалите.
Чубака изръмжа и пристъпи към него. Лея погледна въпросително към Ралра.
— Поклонението е само за уукита. По-късно ще можеш и ти да дойдеш пррри нас.
— Добре. Ако имате нужда от мен, ще бъда на платформата за кацане, ще приготвя „Дамата на късмета“ за полет.
— Наистина ли мислиш, че вече е безопасно да заминеш? — попита със съмнение в гласа Ралра.
— Безопасно е — отговори Лея.
А и да не беше, помисли си, вече нямаше никакъв друг избор. Поне знаеше името на расата — ногри — и беше жизненоважно да се върне на Корускант и да прегледа архивите на сената.
— Много добррре. Погррребението е след два часа. Лея кимна, преглътна изскочилите на очите й сълзи и обеща:
— Ще дойда.
Питаше се дали тази война наистина ще свърши някога.