Люк пое дълбоко дъх и изкрещя.
Това не беше обикновен вик, а гръмогласен нечовешки вой, който накара кожата му да настръхне, изпълни просеката и отекна в далечните хълмове. Това беше смразяващият кръвта рев на краатски дракон, който преди толкова много години Бен Кеноби бе използвал, за да изплаши хората от пустинята в Татуин.
Ворнскърът сякаш изобщо не се стресна. Но пък явно бе озадачен и временно остави плячката си. Пренесе тежестта си отчасти върху гърба на Мара и се обърна към посоката на звука.
Люк кръстоса поглед с животното, опасявайки се да мръдне, за да не наруши магията. Успееше ли да задържи вниманието му достатъчно дълго, за да може Арту да стигне до него с оксижена…
Макар прикована към земята, Мара леко помръдна. Люк вдигна ръце пред устата си и изкрещя отново. И този път ворнскърът едва-едва се мръдна в отговор.
С рев, който бе едновременно ръмжене и боен вик, Мара се претьрколи изпод хищника и протегна ръце да го сграбчи за гърлото. Това беше единствената възможност, която Люк щеше да получи. Борбата между ворнскъра и ранения човек едва ли щеше да трае дълго. Той се оттласна от ствола на дървото и скочи към животното. Но не успя да стигне до него. Стегна се да посрещне съприкосновението с тялото на хищника, но опашката на ворнскъра изплющя, удари го здраво по раменете и през лицето и го прати на няколко метра на земята.
Люк се изправи почти начаса. Като през пелена усещаше пламтящата от болка резка, разсякла лицето и челото му. Ворнскърът изръмжа при приближаването му и размаха острите си като бръсначи нокти, за да го принуди да се дръпне назад. Арту стигна до мелето и бодна с оксижена предната лапа на хищника. Почти нехайно ворнскърът помете оксижена и парчетата от него се пръснаха по тревата наоколо. Едновременно с това опашката тресна дроида и той се наклони на една страна. Опашката се завъртя още веднъж и ударът замалко не го довърши.
Люк стисна зъби, умът му препускаше в търсене на подходящ план. Отвличането на вниманието бе само отлагаща тактика, но веднага щом престанеха да представляват заплаха за него, ворнскърът щеше да се нахвърли върху Мара, която все още го стискаше за гърлото. Хищникът можеше да пререже ръцете й с нокти или да отхвърли със сила хватката й. След загубата на оксижена Арту не разполагаше вече с никакви оръжия и ако той продължеше да го налага с опашката си…
Опашката!
— Арту! — извика Люк. — Опитай се да сграбчиш опашката!
Дроидът тозчас треперливо извади големите си щипци. Люк го наблюдаваше с крайчеца на окото си, опитвайки се да държи заети главата и предните лапи. Опашката замахна отново, още веднъж и с триумфален писък Арту я сграбчи. Победното пиукане почти веднага се превърна в пронизителен стържещ шум. Ворнскърът без никакво усилие изтръгна щипците от корпуса на дроида.
Но вниманието му бе привлечено назад за няколко секунди и точно от това се нуждаеше Люк. Пъхна се под хванатата от дроида опашка, протегна се към Мара и откачи лазерния меч от колана й.
Изтърколи се назад и скочи на крака, камшичестата опашка изплющя към него, но Люк вече бе извън обхвата й, от другата страна на Арту. Включи меча, прокара блестящото острие покрай предните лапи и удари животното по носа.
Хищникът изпищя от гняв и болка и се дръпна назад от странното същество, което го бе жилнало така неочаквано. Люк го удари още няколко пъти, опитваше се да го изтласка по-далеч от Мара, за да включи лъча на пълна мощност.
Внезапно ворнскърът отстъпи от тялото на Мара и с гладко движение скочи към Люк, който със също толкова елегантен замах го преряза на две.
— Почти навреме — долетя откъм краката му дрезгав глас. Той погледна надолу, Мара бутна част от мъртвия ворнскър от себе си, поизправи се и се подпря на лакът. — Какви, в името на светлината, бяха тези глупави игрички с него?
— Едва ли щеше да си доволна, ако ти бях отрязал ръцете при евентуална грешка — задъхано отговори Люк.
Пристъпи към нея, тя седна, а той й подаде ръка. Мара я отблъсна. Извърна се, подпря се на ръце, застана на колене, уморено се изправи и се обърна към него. В ръката си държеше бластер.
— Пусни лазерния меч на земята и отстъпи назад — задъхано заповяда тя и подсили думите си със замахване на оръжието.
Люк въздъхна и поклати глава:
— Не мога да повярвам — прибра лъча и пусна меча на земята. Адреналинът се оттегляше от кръвта му, лицето и раменете го боляха ужасно. — Да не би да пропусна да забележиш, че аз и Арту ти спасихме живота?
— Забелязах. Благодаря — Мара се приближи и прибра лазерния меч, без да сваля насочения към него бластер. — Може би ми се отплащате, задето не ви застрелях преди два дни. Иди ей там и седни.