Тя погледна към него и се обърна към тайното отделение.
— Значи така си го направил — кисело каза тя, извади лазерния меч и му го подаде. — Винаги съм се чудила как си успял да вкараш меча през охраната на Джаба.
Люк прибра лазерния меч в тайника и Арту затвори капака.
— Ще го поискам, ако имам нужда от него — каза той на дроида.
— Няма да ти свърши голяма работа — предупреди го Мара. — Ефектът от йосаламирите се простира на няколко километра от края на гората, нито един от номерата с неочакваната атака няма да проработи край Хилард сити.
— Знам — кимна Люк. — Предполагам, че вече сме готови да тръгваме.
— Не още — погледна го Мара. — Остава да направим нещо за лицето ти.
Люк вдигна вежди:
— Едва ли Арту може да го скрие.
— Много смешно! Нещо друго имам предвид — Мара плъзна изучаващ поглед наоколо и тръгна към един странен на вид храст на десетина метра от тях. Стигна до него, дръпна надолу ръкава на туниката си, за да покрие ръката й, и внимателно откъсна няколко листенца. Върна се и заповяда: — Вдигни си ръкавите и протегни ръце.
Той се подчини и тя внимателно втри листото над китката му.
— Да видим дали ще свърши работа.
— А какво точно трябва… — Люк млъкна, ръката му пламна в непоносима болка.
— Чудесно — със задоволство отбеляза Мара. — Алергичен си към него. Успокой се, болката след малко ще изчезне.
— Е, благодаря — изръмжа той. Но болката наистина намаляваше. — А какво ще стане с отвратителния сърбеж?
— Ще продължи още малко — отвърна тя и махна пренебрежително с ръка. — Опитай се да не мислиш за него. Какво ще кажеш?
Люк стисна зъби. Сърбежът не беше кой знае колко мъчителен, а й тя беше права. Там, където бе втрила листото върху кожата, тя бе потъмняла, бързо се подуваше и по нея се появиха мехурчета.
— Изглежда отвратително — промърмори той.
— Доста — съгласи се тя. — Сам ли ще се справиш и с лицето си, или ще го оставиш на мен?
Люк стисна зъби. Нямаше да е приятно.
— Ще се оправя.
Усещането наистина бе отвратително, но когато стигна до брадичката и започна да втрива листата, болката на челото вече бе поутихнала.
— Надявам се, че не съм го втрил твърде близо до очите — измърмори през стиснати зъби и хвърли листото в гората. Бореше се с надигащото се желание да започне да се чеше с ноктите на двете си ръце. — Ще е хубаво да мога да виждам до довечера.
— Ще се оправиш — увери го Мара и огледа резултата със задоволство. — Лицето ти е доста ужасяващо. Със сигурност изобщо няма да приличаш на снимките, с които разполагат имперските патрули.
— Добре — той пое дълбоко дъх и се опита да се вглъби в джедайското упражнение за овладяване на болката. Без Силата не беше много ефикасно, но сякаш поне малко помагаше. — Колко време ще изглеждам така?
— Отокът ще спадне след няколко часа и до утре ще изчезне напълно.
— Абсолютно достатъчно. Готови ли сме вече?
— Напълно — Мара се обърна с гръб към Арту, вдигна дръжките на носилката и пое напред. — Да тръгваме.
Движеха се с доста добра скорост въпреки леката болка в глезена на Мара и сърбящото го лице. За негово облекчение след около половин час сърбежът взе да отслабва, като остана единствено безчувствеността на отока.
Но нещата не стояха така добре с глезена на Мара и като вървеше зад нея и Арту, той ясно виждаше как тя се опитва да го щади. Допълнителният товар от носилката на Арту й пречеше доста и на два пъти той замалко не й предложи да се откажат от разменените роли, но се въздържа. И двамата бяха наясно, че това бе най-добрата възможност да се измъкнат от лапите на имперските войници. Освен това тя бе твърде горда, за да отстъпи.
Изминаха около километър под постоянния шум от прелитащите в далечината шейни, когато изведнъж попаднаха на патрул. Двама моторизирани следотърсачи в блестящи бели брони изскочиха пред тях и повелително им изкрещяха да спрат. Люк изобщо не бе доловил да се приближават, което означаваше, че са били съвсем близо и предварително са знаели местоположението им. Явно ги бяха засекли от известно време и ги бяха проследили. Люк си даде сметка, че бе постъпил правилно, като не предложи на Мара отново да си разменят ролите.
— Стой! — извика ненужно единият от войниците, когато изскочиха пред тях с извадени и готови за стрелба бластери в ръце. — Представете се, в името на Империята!
Време беше да започнат с представлението.
— Момчета, страшно се радвам, че попадаме на вас — извика Люк, като вложи в гласа си толкова облекчение, колкото издаваше отеклото му лице. — Случайно да разполагате с някакъв транспорт? Скъсах си краката от ходене.