Помощникът му изръмжа:
— Малко оставаше и аз да го гръмна. По едно време изглеждаше, сякаш ни е предал, и исках да съм сигурен, че няма да се измъкне безнаказано.
— Добре, че не си го направил — Карде погледна небето над тях.
Питаше се какъв ще бъде отговорът на имперската флота. Помощникът му също вдигна глава:
— Все още имаме достатъчно време да открием и да унищожим другите две десантни колесници, преди да са изпратили сигнал за помощ — предложи той. — Офицерите от базата едва ли са имали възможност да се свържат с адмирала, преди да ги изведем навън.
Карде поклати глава. Чувстваше как през неотложната повеля да вземе бързо решение се надига огромна тъга. До този момент не бе осъзнал колко много бе заобичал това място — базата, гората, самата планета Миркр. Разбра го едва сега, когато нямаше друг избор, освен да я напусне.
— Не, няма никакъв начин да прикрием участието си в освобождаването на Скайуокър. На Траун не му минават такива.
— Сигурно си прав — отвърна Авис с напрегнат глас. Той поне разбираше възникналите усложнения и последиците от действията им. — Да се върна ли в базата да подготвя евакуацията?
— Да. Вземи Мара с теб и й намери някакво занимание далеч от „Хилядолетен сокол“ и изтребителя на Скайуокър.
Усети изненадания поглед на Авис. Но и да го бяха озадачили думите му, помощникът запази въпросите за себе си.
— Добре. Ще се видим после.
Авис бързо се отдалечи. Плъзгачът с Калризиан на борда се издигна леко над площада и се насочи към подготвящия се за полет „Хилядолетен сокол“. Соло и Скайуокър тръгнаха към втория плъзгач и след кратко колебание Карде се размърда, за да ги спре. Стигнаха до машината едновременно и за момент се изгледаха мълчаливо над корпуса й. Накрая Соло каза:
— Длъжник съм ти, Карде. Контрабандистът кимна:
— Още ли си готов да освободиш „Небесният път“?
— Обещал съм го — отвърна Соло. — Къде искаш да ти го доставя?
— Остави го на Абрегадо, ще пратя някой да го вземе — и се обърна към Скайуокър: — Интересен номер — кимна към камарата камъни, останала от арката. — Най-малкото, което може да се каже, е, че е необичаен.
Скайуокър вдигна рамене и каза:
— Свърши работа.
— Вярно — съгласи се Карде. — И спаси живота на неколцина от моите хора.
Люк го погледна право в очите:
— Това означава ли, че най-накрая си взел решение? Карде се позасмя:
— Не виждам голяма възможност за избор — обърна се обратно към Соло: — Предполагам, че заминавате веднага?
— Веднага щом приберем изтребителя на Люк — кимна Соло. — Засега Ландо се държи, но му трябва по-добра медицинска апаратура от тази, с която разполагаме на кораба.
— Можеше да е и по-зле — отвърна Карде. Соло го погледна многозначително и потвърди:
— Доста по-зле.
— Както и всичко останало — напомни контрабандистът. Най-малкото можеше да предаде и тримата на имперската флота. Хан го знаеше и призна:
— Да. Е, до скоро.
Карде ги наблюдаваше, докато се качиха в плъзгача.
— Една последна молба — каза той, докато закопчаваха предпазните колани. — Както е тръгнало, ще трябва да изчезнем от тук, преди Империята да научи за случилото се. За да го направим достатъчно бързо, ще ни трябват още кораби. Дали случайно не разполагате с някой излишен товарен или свободен боен кораб наоколо?
Соло го погледна изненадано:
— Корабите ни не стигат дори за най-належащата работа в Новата република. Нали вече говорихме за това?
— Е, тогава може би някой под наем — настоя Карде. — Някой празен калмариански междузвезден кръстосвач ще ни свърши добра работа.
— Не се съмнявам — леко подигравателно отвърна Соло. — Ще видя какво мога да направя.
Люкът се затвори леко над тях и прилепна плътно. Карде се дръпна, двигателите забоботиха, плъзгачът се издигна във въздуха, зави и изчезна към гората.
Карде го проследи с поглед, питайки се дали последната му молба не бе поднесена твърде късно. Едва ли, Соло беше човек, за когото изплащането на дълговете беше въпрос на чест. Навярно уукито Чубака бе успяло по някакъв начин да му предаде разбирането си за благородство. Ако имаше начин да намери някой кръстосвач, със сигурност щеше да му го изпрати. А след това щеше да е доста лесно да го открадне от екипажа, с който ще го изпрати Соло. Вероятно този подарък щеше да му помогне да смекчи неизбежния гняв на адмирал Траун.
Но пък можеше и да не го направи.
Погледна назад към останките от арката, по гърба му полазиха тръпки. Не, дори и бойният кораб нямаше да му помогне. Тук Траун бе изгубил твърде много и едва ли щеше да приеме поражението с лека ръка като част от капризите на войната. Щеше да се върне, за да търси мъст, жаден за кръв. За първи път в живота си Карде изпита неприятното чувство на страх, истински, неподправен страх.