В далечината пльзгачът изчезна над гората. Карде се обърна и за последен път обходи с поглед Хилард сити. Знаеше, че никога няма да го види отново.
Люк положи Ландо на едно от леглата в „Хилядолетен сокол“. Отвън Хан и двама от хората на Карде се занимаваха с привързването на изтребителя към кораба. Медицинската апаратура на „Сокол“ бе доста примитивна, но щеше да се справи с почистването и превързването на раната от бластера. Цялостното лечение трябваше да изчака, докато го закарат в анабиотична камера, но за момента и това щеше да е достатъчно. Люк остави Арту и Трипио да наблюдават Ландо въпреки протестите му, че нямал нужда от болногледачки и че му било писнало от Трипио. Когато Люк се върна в пилотската кабина, корабът вече се издигаше.
— Някакви проблеми с привързването на изтребителя ми? — попита той и се настани в креслото на втория пилот.
— Засега никакви — отвърна Хан, наклони се напред и се огледа. Корабът летеше над гората. — Допълнителният товар не може да представлява проблем. Ще се справим.
— Добре. Да не би да очакваш някакви неприятности?
— Човек никога не знае — отговори приятелят му, огледа отново небето, отпусна се в креслото и увеличи скоростта. — Карде каза, че не са успели да свалят няколко нападателни колесници и десетина шейни. Нищо чудно да решат, че е по-добре да опитат самоубийствено нападение, отколкото да се изправят и да докладват пред върховния адмирал за бягството ти.
Люк го погледна изненадано и попита:
— Върховен адмирал? Хан сви устни:
— Да. Този, който в последно време командва флотата. По гърба на Люк полазиха студени тръпки:
— Смятах, че по време на войната сме видели сметката на всички върховни адмирали.
— Аз също, но този явно сме го пропуснали.
Изведнъж, по средата на думите на Хан, Люк почувства как го изпълва усещане за увереност и мощ. Сякаш се бе събудил от дълъг сън, бе преминал от тъмно подземие в осветена стая или по-скоро — отново бе започнал да разбира вселената.
Силата отново беше с него.
Пое си дълбоко дъх и погледна към висотомера на командното табло. Малко над дванайсет километра. Карде беше прав, йосаламирите наистина се подсилваха един друг.
— Едва ли му знаеш името — измърмори той.
— Карде не би го казал даром — отвърна Хан и погледна озадачено към него. — Може да се опитаме да го спазарим срещу междузвездния кръстосвач, който иска. Добре ли си?
— Нищо ми няма — увери го Люк. — Просто… сякаш вече отново мога да виждам, все едно досега бях сляп.
Хан изсумтя под нос:
— Да, знам какво искаш да кажеш.
— Предполагам — Люк го погледна: — Нямах възможност да ти го кажа преди, но искам да ти благодаря, че ми се притече на помощ.
Приятелят му махна с ръка:
— За нищо. Аз пък не успях да ти кажа по-рано — той отново го погледна, — че изглеждаш отвратително.
— Чудесната ми маскировка — отвърна Люк и внимателно докосна лицето си. — Мара ме увери, че ще изчезне след няколко часа.
— Изглежда, двамата с нея си паснахте — подхвърли Хан. Люк се намръщи:
— Нищо подобно. Просто имахме общ враг, това е всичко. Първо гората, после имперските войници.
Усещаше, че Хан се чуди как да му зададе следващия въпрос, и реши да му спести мисленето.
— Тя искаше да ме убие.
— Имаш ли представа защо?
Люк отвори уста, но за своя огромна изненада я затвори, без да каже нищо. Нямаше никаква ясна причина да не разкаже на Хан какво бе научил за миналото на Мара, поне не можеше да се сети за такава причина. И въпреки това изпитваше огромна неохота да отговори.
— Нещо лично — най-накрая каза той. Хан изненадано повтори:
— Лично ли? Колко лична може да е една смъртна присъда?
— Не е смъртна присъда — отвърна Люк. — То е нещо… лично.
Приятелят му го изгледа озадачен и се върна към управлението на кораба, като измърмори дълбокомислено:
— Аха!
„Сокол“ вече бе преминал през атмосферата и навлизаше в космоса. Люк реши, че от такава височина гората изглежда доста приятна.
— Така и не разбрах коя е тази планета — подметна той.
— Казва се Миркр — отвърна Хан. — И аз го научих едва тази сутрин, Карде ми каза. Мисля, че беше решил да напусне това място още преди битката. Когато пристигнахме с Ландо, го пазеше в най-строга тайна.
След няколко минути на командното табло светна малка лампичка — вече бяха достатъчно далеч от гравитационния кладенец на планетата и можеха да включат хипердвигателите.