— Това няма да ни доведе доникъде. Трябва да намерим начин да я унищожим!
— Нали затова съществуват бойните кораби — изтъкна Уедж. — Но ти си прав, така няма да стане.
Соло нервно облиза устни и извика:
— Арту? Все още ли си на линия?
От другата страна на коридора долетя приглушеното пиукане на дроида.
— Разгледай отново плановете, с които разполагаш — му заповяда Хан. — Виж дали няма да откриеш слабо място.
Арту изпиука отново. Не звучеше много оптимистично.
— Едва ли ще намери нещо по-добро, Хан — обади се Люк, изричайки на глас собствените му мисли. — Май не ни остава друг избор. Ще се опитам да проникна вътре с лазерния меч.
— Това е истинска лудост и ти го знаеш — изръмжа Хан.
— Без подходящ скафандър газовете от охлаждащата система ще те…
— А не може ли да използваме някой от дроидите? — предложи Уедж.
— Няма да се справят — отвърна Люк. — Арту не разполага с нужните способности, а в ръцете на Трипио никога не бих сложил оръжие. Особено при тази висока скорост и резките завои.
— Трябва ни дистанционно управлявана ръка — каза Хан.
— Нещо, което Люк да използва, докато… — и млъкна. Изведнъж се сети какво го тормозеше през цялото време, откак се бяха включили в битката, и извика. — Ландо! Ландо! Ела тук!
— Вързах го за леглото — напомни Люк.
— Е, тогава иди го развържи и го доведи тук — изръмжа Хан. — Веднага!
Люк не си губи времето във въпроси:
— Добре.
— Какво става? — напрегнато попита Уедж. Хан стисна зъби и отговори:
— Когато имперската флота открадна тези минни къртици от Ландо, ние бяхме на Нклон. Тогава се наложи да препрограмираме предавателите си заради някакво заглушаване.
— Е, и?
— Защо ни заглушаваха? — попита Хан. — За да не ни позволят да се обадим за помощ? Че на кого да се обадим? Както вече забеляза, сега изобщо не си правят труда да ни заглушават.
— Предавам се — призна Уедж, леко раздразнен. — И какъв е отговорът?
— Трябвало е да ни заглушават, защото…
— Защото повечето от минните къртици на Нклон работеха с дистанционно управление с радиосигнали — уморено каза някой зад него.
Хан се обърна. Ландо бавно, но решително влезе в пилотската кабина. Люк го придържаше за лакътя.
— Чу ли всичко? — попита Соло.
— Всичко, което има значение — отвърна Ландо и се отпусна в креслото на втория пилот. — Иска ми се да се сритам, че самият аз не се сетих.
— Аз също. Помниш ли някой от кодовете на командите?
— Повечето. Какво ти трябва?
— Нямаме време да измислим нещо наистина хубаво — кимна към фрегатата под тях Хан. — Минните къртици все още са залепени за корабите, така че просто ги включи.
Ландо го зяпна изненадан и повтори:
— Да ги включа!?
— Ами да — потвърди Хан. — Всички са близо до мостика или до командния отсек. Ако прережат голяма част от оборудването и проводниците, ще унищожат целия кораб.
Ландо шумно издиша и наклони глава в познатия жест на неохотно съгласие:
— Ти си шефът — кимна той и защрака с пръсти по клавиатурата. — Надявам се само да знаеш какво правиш. Готови ли сме?
Хан се напрегна:
— Давай!
Ландо набра последната част от командата и фрегатата под тях потрепери. Поне в началото разклащането не беше силно. Но с всяка секунда все по-ясно се виждаше, че там долу нещо не е наред. Главните двигатели просветнаха на няколко пъти и угаснаха сред кратки проблясъци от спомагателните двигатели. Движението към центъра на битката се промени, външният контрол се изключи, после отново се включи, опитвайки се да промени курса в предишната посока. Корабът почти застина. Изведнъж дясната страна на корпуса — обратната на минната къртица, избухна в пламъци.
— Успяла е да пререже всичко! — изненадан ахна Ландо, колебаейки се дали да се чувства горд или изненадан от своето творение.
Вероятно в отговор на сигнал за бедствено положение от щурмовака във фрегатата един имперски изтребител се стрелна право в свръхгорещата плазма, изскочи от другата страна, но слънчевите му панели пламтяха и след няколко секунди той се взриви.
— Действа! — извика прехласнат Уедж. — Вижте, наистина действа!
Хан вдигна поглед от фрегатата. Навсякъде около тях, чак до орбиталните докове насочилите се допреди малко към дълбокия космос кораби потръпваха в предсмъртна агония като железни животни, вкопчени от ноктите на смъртта. От огромните им туловища във всички посоки изскачаха огнени езици.
Траун стоеше безмълвен, впил поглед в командното табло, без да обръща внимание на продължаващата битка. Пелаеон сдържаше дъха си в очакване на неизбежното избухване на наранена гордост. Чудеше се каква форма ще приеме гневът на адмирала. Траун рязко вдигна поглед към илюминатора.