— Разбираемо е — отговори адмиралът и извади сгънат мегафон от колана си. — Да видим дали ще успеем да ги убедим да станат малко по-гостоприемни — разгъна мегафона и го приближи до устните си: — Търся Пазителя на планината — гласът изгърмя по площада, последните срички отекнаха в околните сгради. — Кой ще ме заведе при него?
И последният звук се стопи в тишината. Траун свали мегафона и зачака. Секундите отминаваха, а отговор не идваше.
— Може би не разбират основния език — усъмни се Пелаеон.
— Не — студено възрази адмиралът, — поне хората със сигурност го знаят. Може би им трябва някакъв подтик — той пак вдигна мегафона и повтори: — Търся Пазителя на планината. Ако някой не ме отведе при него, ще пострада целият град.
Думите му още не бяха заглъхнали, когато без всякакво предупреждение отдясно долетя стрела. Пропусна на косъм самара с йосаламирите, който прикриваше раменете и гърба на Траун и се удари в защитното облекло под бялата адмиралска униформа.
— Почакай — заповяда Траун на Рък, който бе вдигнал бластера, готов за стрелба. — Засече ли откъде се стреля?
— Да — потвърди ногрито, бластерът бе насочен към двуетажна схлупена сграда на половината разстояние до палата.
— Добре — адмиралът отново вдигна мегафона. — Един от вас току-що стреля по нас. Вижте последствията — свали ръката си и кимна към Рък. — Сега!
Острите зъби на Рък се оголиха в някакво подобие на усмивка и той се зае със задачата си да унищожи сградата бързо, старателно и безостатъчно.
Първо стреля по вратите и прозорците, като изпрати може би десетина изстрела по тях, за да предотврати евентуална стрелба в отговор. След това се прехвърли на стените на първия етаж. При двайсетия изстрел сградата се заклати. Още няколко по стените на втория етаж, обратно на първия — и къщата рухна с грохот.
Траун почака да стихне шумът от разпадащата се зидария и отново вдигна мегафона към устните си:
— Това ще сполети всеки, който дръзне да ми се противопостави. Питам за последен път: кой ще ме отведе при Пазителя на планината?
— Аз — долетя някъде отляво уверен глас.
Пелаеон рязко се обърна. Пред палата стоеше висок и слаб мъж с рошава сива коса, брадата почти покриваше гърдите му. Носеше кафява роба и леки сандали, завързани здраво за глезените. Под брадата му проблясваше медальон. Лицето бе тъмно, с остри черти, царствената му осанка граничеше с арогантност. Изгледа ги изучаващо, погледът му излъчваше любопитство, примесено с отвращение.
— Вие сте странници — същите чувства се долавяха и в гласа му. Вдигна глава и погледна совалката. — Странници от друг свят.
— Точно така — кимна Траун. — А ти кой си? Възрастният мъж спря погледа си на димящите руини, останали от сградата след обстрела на Рък.
— Разрушихте една от моите къщи — каза той. — Не беше необходимо.
— Бяхме нападнати — студено отговори адмиралът. — Ти ли беше неговият господар?
Очите на непознатия сякаш проблеснаха, Пелаеон не можеше да бъде сигурен от това разстояние.
— Аз управлявам — гласът му беше тих, но със стаена заплаха. — Всичко, което виждате, е мое.
Двамата с Траун се вторачиха един в друг. Адмиралът пръв наруши тишината:
— Аз съм върховният адмирал Траун, пълководецът, слуга на Императора. Търся Пазителя на планината.
Възрастният мъж кимна едва доловимо:
— Ще ви заведа при него — и се обърна към палата.
— Движете се близо един до друг — прошепна Траун на останалите и тръгна след него. — Бъдете нащрек.
Прекосиха площада и преминаха през изящно украсената арка, увенчаваща двойните врати на палата. Никой не стреля по тях.
— Мислех, че Пазителят живее в планината — отбеляза Траун, след като водачът им бутна вратите, които се отвориха твърде леко за размерите си. Пелаеон реши, че мъжът е по-силен, отколкото изглеждаше.
— Едно време наистина живееше в планината — отговори той през рамо. — Когато аз застанах начело, хората на Затънтената земя построиха този палат за него — и той застана в средата на богато украсеното преддверие, на половин разстояние до следващия вход, затворен с двойни врати, и извика: — Оставете ни сами!
За част от секундата Пелаеон си помисли, че старецът говори на него. Отвори уста, за да протестира, но стените от двете му страни се отвориха и от скритите ниши излязоха двама кокалести мъже. Изгледаха заплашително поданиците на Империята, преметнаха лъковете си през рамо и излязоха. Възрастният мъж изчака да се изгубят от погледа и се приближи към следващия вход, затворен с две врати.
— Елате — махна той навътре със странен блясък в погледа. — Имперският Пазител ви очаква.