Лея кимна, думите му я поуспокоиха. Нормални политици, вероятно това беше. Бимианците сигурно търсеха възможност, преди да започнат сериозните преговори, да поприказват с нея, без Люк да е наблизо.
— В такъв случай приемаме — кимна тя на бимианеца.
— Пазарът е тук повече от двеста години — преведе Трипио, Лея и Хан последваха водача и се качиха на подвижната стълбичка между второто и третото равнище на сградата без покрив. — Разбира се, не е бил в този си вид. Всъщност кулата на закона е построена точно защото мястото е добре известен кръстопът.
— Не се е променило много, нали? — промърмори Хан и се притисна към Лея, за да избегне сблъсъка с неколцина решителни купувачи.
Беше виждал много пазари на различни планети, но малко от тях бяхатолкова претъпкани. Посетителите не бяха само местни жители. Тук-там в морето от облечени в жълто бимианци — дали някога обличаха друг цвят — се виждаха хора, неколцина барадасци, жители на Иши Тиб, представители на Юзуми и дори същества, бегло приличащи на паонидци.
— Сега разбираш ли защо си струва да привлечем тази планета в Новата република? — прошепна Лея.
— Аха — съгласи се Хан, пристъпи към една от сергиите и се загледа в изложените метални предмети. Собственикът или продавачът запя нещо и посочи към комплект ножове. — Не, благодаря — отклони поканата той и се дръпна назад, но бимианецът продължи да свирука, жестовете му станаха по-отсечени. — Трипио, предай на домакина ни да му каже, че ножовете не ме интересуват — обърна се пилотът към дроида.
Не последва никакъв отговор. Хан се огледа и отново го повика по име.
Трипио се бе зазяпал някъде в тълпата.
— Ей, тенекиената кутия! — извика той. — На теб говоря. Дроидът се обърна:
— Ужасно съжалявам, капитан Соло — извини се той, — но домакинът ни като че ли изчезна.
— Как така изчезна? — възкликна Хан и се огледа. Техният бимианец, доколкото си спомняше, имаше на раменете си няколко блестящи звездички, каквито сега не се виждаха никъде.
— Как може да изчезне просто така? Лея го хвана за ръката:
— Имам лоши предчувствия — задавено прошепна тя. — Да се връщаме в кулата.
— Добре — съгласи се Хан. — Хайде, Трипио. Внимавай да не се изгубиш.
Хвана Лея за ръката, обърна се към изхода и замръзна на място. На няколко метра пред тях, като остров в разпененото жълто море, се бяха изправили трима представители на непозната чужда раса и ги гледаха. Ниски, не по-високи от бимианците, със сивкава кожа, големи тъмни очи и издадени напред челюсти. Държаха в ръце шокови палки.
— Имаме проблем — прошепна той на Лея и бавно завъртя глава, за да се огледа. Надяваше се, че тримата са сами. Нищо подобно. Най-малко осем съставляваха плътен обръч с радиус от десетина метра, в средата на който се намираха Хан, Лея н Трипио.
— Хан! — извика сепнато Лея.
— Видях ги — прошепна той. — Ще си имаме неприятности, скъпа.
Тя погледна назад към нашествениците и попита:
— Кои са?
— Не знам, никога не съм виждал такива. Но явно не се шегуват. Тези неща в ръцете им са шокови палки, изстрелват облак газ на двеста метра с достатъчна концентрация, за да повали голям гундарк — Хан осъзна, че инстинктивно се бяха отдръпнали назад от приближаващите извънземни. Погледна назад, разбра замисъла им и каза на Лея: — Карат ни да слезем долу. Опитват се да ни изведат от пазара, за да не стрелят в тълпата.
— Обречени сме — изхлипа Трипио. Лея стисна Хан за ръката:
— Какво ще правим?
— Нека проверим колко внимателно ни наблюдават. Като се опитваше да не изпуска от поглед нито един от нападателите, Хан безгрижно се присегна със свободната ръка към закрепения за яката предавател. Най-близо стоящият извънземен вдигна предупредително шоковата палка. Хан спря и бавно свали надолу ръката си.
— Дотук с тази идея — прошепна той. — Мисля, че е време да се омитаме. По-добре да викнем Люк.
— Той не може да ни помогне.
Хан я погледна, очите й бяха безжизнени, лицето — повехнало.
— Защо? — попита той, стомахът му се бе свил на топка. Тя въздъхна едва доловимо:
— Хванали са и него.
ГЛАВА 7
Беше усещане, а не отчетлива дума, но отекна в съзнанието на Люк ясно като вик: Помощ! Завъртя се, забрави за древния гоблен, който разглеждаше, а изострените му сетива на джедай припламнаха в бойна готовност. Обширната зала на последния етаж на кулата си бе както преди пуста, с изключение на неколцината бимианци, които обикаляха пред големите стенни гоблени и изложените старинни експонати. Не го заплашваше никаква непосредствена опасност. Какво става? — мислено попита той Лея и забърза към следващата зала и стълбите надолу.