Улови кратка картина от съзнанието на Лея, изображение на извънземни фигури и ясното усещане за затягаща се примка. Не се отчайвайте. Идвам. Втурна се в залата, където бе стълбището за надолу, хвана се за касата на вратата, за да улесни завиването си, и внезапно застина на място. Между него и стълбището в полукръг стояха седем мълчаливи сиви фигури.
Люк застана неподвижно, ръката му все още стискаше вратата, твърде далеч от лазерния меч на колана. Нямаше представа, за какво служеха палките в ръцете на нападателите, но не гореше от желание да го разбере на собствен гръб, освен ако не беше абсолютно необходимо.
— Какво искате? — попита високо.
Непознатото същество в центъра на полукръга — най-вероятно водачът им — махна с палката. Люк погледна през ¦ рамо към залата, от която току-що бе излязъл.
— Да се върна обратно ли?
Водачът отново махна и този път Люк съзря малката, почти незабележима тактическа грешка.
— Добре — каза възможно най-успокояващо. — Няма проблем — тръгна назад, без да изпуска от очи нападателите си, държейки ръцете си настрани от лазерния меч. Поведоха го към следващата зала, до която Люк не бе стигнал, когато пристигна спешният повик на Лея, — Ако ми кажете какво искате, сигурен съм, че ще можем да се разберем — предложи той, без да се спира. Звукът от приглушени стъпки му подсказа, че наоколо все още има неколцина бимианци, и вероятно това беше причината непознатите още да не са скочили отгоре му. — Надявам се, че поне можем да поговорим. Не ми се иска да нараня някого от вас.
Водачът на групата замислено раздвижи левия си палец. Не беше много, но Люк наблюдаваше внимателно и това му бе достатъчно. Явно спусъкът на палката се натискаше с палец.
— Ако искате нещо от мен, готов съм да поговоря с вас — продължи той. — Приятелите ми от пазара няма да са ви нужни.
Почти бе стигнал входа към залата. Оставаха още няколко стъпки. Ако дотогава не стреляха… Вече беше точно до вратата под издълбаната каменна арка.
— А сега накъде? — попита и се насили да се отпусне. Ето това чакаше.
Водачът отново махна с палката и посред движението за една-единствена секунда оръжието сочеше не към Люк, а към двама от нападателите.
Люк се присегна със Силата и натисна спусъка. Палката подскочи в ръката на притежателя си със силно рязко съскане и от цевта излетя облак капчици. Люк не почака да види какъв точно бе ефектът. Изстрелът му беше спечелил може би половин секунда объркване и той не можеше да си позволи да загуби нито една частица от нея. Хвърли се назад и встрани, връхлетя в залата и рязко зави под ъгъл, за да се скрие зад леката преграда, предоставена му от стената до вратата.
Едва успя. В мига, когато се дръпна, от входа се чу залп от резки съскалия и когато се изправи на крака, видя, че по рамката на вратата се бяха проточили странни меки пипала от някаква тънка прозрачна материя. Последва още един изстрел, той светкавично се дръпна назад, а изстреляното вещество се изви в дъга, като в движение се превърна от облак малки капчици в струя и накрая — в плътен поток с цилиндрична форма.
Лазерният меч блестеше в ръката му. Знаеше, че ще влязат вътре след няколко секунди, този път, без да си правят труда да се държат тихо и незабележимо. И когато проникнеха вътре…
Стисна зъби, през съзнанието му профуча споменът за краткия сблъсък с Боба Фет. Овързан здраво с въжето на наемния ловец на глави, той бе успял да избяга, след като въжето бе прерязано от отклонен изстрел от бластер. Но сега не разполагаше с такова оръжие, за да опита отново. А и не беше напълно сигурен какво можеше да направи лазерният меч срещу спрея. Щеше да бъде като опит за рязане на въже, което непрекъснато се самовъзстановява. Или по-точно, като рязане на седем такива въжета.
Чу стъпките им, вече тичаха към него, през вратата долетяха още пипала, за да са сигурни, че той ще се отдръпне назад и няма да ги очаква в засада. Обичайна военна тактика, изиграна с прецизност, която говореше, че срещу него не са обикновени аматьори.
Люк вдигна лазерния меч и рискува да се огледа. Залата бе украсена както всички останали, които бе видял на този етаж, със старинни гоблени по стените, а на пиедестали бяха подредени разни средновековни експонати, но нямаше къде да се скрие. Погледът му пробяга по стените, търсейки изхода, но всичко това бе напълно безполезно. Където и да се намираше, изходът със сигурност бе твърде далеч, за да му свърши работа.
Съскането на палките спря и той се обърна тъкмо навреме, за да види влизането на нападателите в залата. Те го съзряха и насочиха оръжията си към него. Люк се присегна със Силата, грабна един от гоблените на стената и го хвърли върху тях.