Йода често го бе предупреждавал, че страхът и гневът са роби на тъмната страна на Силата, Люк разсеяно се запита на коя страна служеше любопитството. Израслото над пещерата дърво отблизо изглеждаше също толкова зло, колкото си го спомняше — с извита снага, мрачно и потискащо, сякаш самото то обладано от тъмната страна на Силата. Нищо чудно и да беше така, Люк не можеше да каже със сигурност, тъй като сетивата му бяха притъпени от смазващото излъчване на пещерата. Явно тук бе източникът на подсъзнателното напрежение, което изпитваше от момента на пристигането си на Дагоба, и за момент се зачуди защо това усещане не е било толкова силно преди.
Сигурно защото Йода винаги е бил тук и присъствието му е предпазвало Люк от истинската сила на пещерата. Но сега Йода вече го нямаше и той се бе изправил пред черния вход съвсем сам.
Пое си дълбоко дъх. Аз съм джедай, решително си напомни. Извади предавателя от колана и го включи:
— Арту? Чуваше ли ме? — в отговор се чу кратко бипване. — Добре. Влизам. Кажи ми, когато се приближа до онова, което си засякъл.
Чу се потвърдително пиукане. Той закачи предавателя на колана и извади лазерния меч. Пое дълбоко въздух, приведе се под чворестите преплетени коренища на дървото и пристъпи в пещерата.
Вътре беше толкова неприятно, колкото си го спомняше. Тъмно, влажно, пълно с гадни насекоми, които се разбягваха изпод краката му, и с тинести растения. Беше най-отвратителното място, в което бе стъпвал. Земята под краката му беше по-нестабилна, отколкото я помнеше, при първите няколко крачки на два пъти едва не падна, тъй като почвата поддаваше под тежестта му. През мъглата отпред просветна познато място, но Люк стисна здраво лазерния меч и продължи напред. Тук бе водил кошмарна битка с призрачната фигура на Дарт Вейдър.
Спря за миг, борейки се със страховете и спомените. За негово облекчение този път нищо не се случи. От мрачните сенки встрани не долетя хрипливо дишане, не се яви Дарт Вейдър да го предизвика на двубой. Нищо.
Люк облиза нервно устни и извади предавателя от колана. Не, разбира се, че нямаше да се случи нищо. Вече се бе изправил лице в лице със страховете си и ги бе преодолял. Дарт Вейдър бе победен и изчезнал, пещерата не можеше да го заплашва с нищо повече от нереални и безименни страхове, и то само ако им позволеше да го завладеят. Трябваше да го разбере от самото начало.
— Арту, чуваш ли ме?
Малкият дроид изпиука в отговор.
— Добре — каза Люк и тръгна напред. — Колко още ми остава…
Точно по средата на изречението, както бе вдигнал крак, мрачната замъгленост в пещерата се сля около него в блестящо нереално изображение…
Намираше се на малък въздушен плъзгач, който пълзеше бавно над бездънната яма. Земята не се виждаше ясно, но от нея се надигаше силна топлина. Нещо го блъсна отзад и го принуди да се качи на плоската дъска, която стърчеше хоризонтално от левия борд на плъзгача.
Люк се задъха, картината внезапно бе станала кристално ясна. Отново беше в малкия плъзгач на Джаба Мошеника на път за екзекуцията си в бездънната яма в Каркун…
Пред него се виждаше разкошната баржа па Джаба, която бавно се приближаваше. Придворните се блъскаха за по-добро място, от което да наблюдават предстоящото зрелище. Много от подробностите около баржата не се различаваха ясно през мъгливата пелена на видението, но топ успя да зърне най-отгоре на палубата дребната фигурка на Арту, който чакаше сигнала на Люк…
— Няма да се оставя да ме въвлечете отново в тази игра! — извика Люк. — Няма! Вече се изправих срещу страховете си и ги преодолях.
Но думите прозвучаха безсилни и за самия него и още докато ги изричаше, усещаше мушкането на копието на пазача в гърба си, последвалия скок в ямата. Завъртя се във въздуха, улови края на дъската и се издигна високо над главите на пазачите…
Приземи се на крака, обърна се към баржата и протегна ръце да грабне лазерния меч, подхвърлен му от Арту.
Но мечът не стигна до него. Топ стоеше в очакване с протегнати ръце, но мечът смени посоката на летене и зави обратно към палубата на въздушната баржа. Люк отчаяно се присегна със Силата да си го върне, но безуспешно. Лазерният меч продължи полета си и кацна в ръката на слаба жена, застанала на горната палуба.
Люк я зяпна, заля го вълна от страх. В мъглявината на видението не можеше да види добре лицето й, а и слънцето грееше в очите му, но вдигнатият като трофей високо в ръцете й лазерен меч му каза всичко, което трябваше да знае — тя беше могъща в Силата и току-що бе обрекла него и приятелите му на смърт.
Копията го блъскаха отново към дъската и през призрачната мъглявина топ ясно дочу подигравателния й смях…