— Атаката на патрулните кораби преди малко… От нея сте разбрали, че нападателите са от Еломин?
— Научете се да разбирате изкуството, капитане — отговори Траун, гласът му звучеше замечтано. — Ако разберете изкуството на някоя раса, ще узнаете всичко за нея — изправи се в креслото. — Мостик, разпоредете се да се включим в атаката откъм фланга.
Час по-късно битката беше свършила.
Вратата на командната зала се затвори след командира на ескадрилата и Пелаеон отново погледна към картата, която все още беше на екрана.
— Изглежда, няма какво повече да сторим за Оброа скай — със съжаление каза той. — Няма как да отделим толкова много хора, необходими за умиротворяването на системата.
— Засега е така — съгласи се Траун. — Но само засега.
Пелаеон, седнал от другата страна на масата, се намръщи. Адмиралът си играеше с някакъв чип, разсеяно го въртеше с пръсти и зяпаше замислен космоса навън. На устните му изненадващо се появи усмивка.
— Адмирале? — внимателно попита Пелаеон. Траун се обърна и впи блестящите си очи в него.
— Това е второто късче от отговора на загадката, капитане — меко каза той и вдигна чипа. — Късче, което търсих повече от година.
Извърна се рязко към интеркома и го включи.
— Мостик, тук е върховен адмирал Траун. Свържете се с „Мъртвешка глава“ и съобщете на капитан Харбид, че временно ще се отделим от флотата. Нека да продължи с тактическите проучвания на близките системи и където е възможно, да се опита да проникне в информационните им банки. След това програмирайте курс към планетата Миркр, координатите й ги има в компютъра — от мостика потвърдиха получаването на заповедта и адмиралът отново се обърна към Пелаеон: — Изглеждате изненадан, капитане. Предполагам, че никога не сте чували за Миркр.
Пелаеон поклати глава, опитваше се да разгадае изражението на адмирала, но без особен успех.
— Нужно ли е?
— Вероятно не. Повечето от посетителите й са контрабандисти, бунтовници, всякаква галактическа измет — млъкна, отпи отмерена глътка от халбата — според аромата беше силна бира от Форвиш, а Пелаеон се насили да не проговори. Каквото и да възнамеряваше да му каже върховният адмирал, щеше да го направи по неговия си начин, бавно и постепенно. — Попаднах там съвсем случайно преди около седем години — продължи Траун и остави халбата на масата. — Вниманието ми беше привлечено от факта, че макар планетата да е населена най-малко от триста години, Старата република и джедаите никога не са й обръщали особено внимание — той вдигна черно-синята си вежда: — Как си го обяснявате, капитане?
Пелаеон вдигна рамене:
— Миркр е гранична планета, твърде отдалечена от Империята, за да се загрижи някой за нея.
— Много добре, капитане. Това беше и моето първо предположение, но… не излезе така. Всъщност Миркр не е на повече от сто и петдесет светлинни години от тук, близо до бунтовниците и доста навътре в границите на Старата република — той сведе поглед към чипа, който все още държеше в ръка. — Същинското обяснение е много по-интересно. И доста полезно.
Пелаеон също погледна към малкия информационен носител.
— И то е първата част от отговора на вашата загадка? Траун се усмихна.
— Отново получавате отличен, капитане. Да, Миркр, или по-точно — едно от тамошните животни, беше първото липсващо късче. Второто се намира на един свят, наречен Затънтената земя — той отново размаха чипа. — Свят, с чиито координати вече разполагам благодарение на оброанците.
— Поздравявам ви — кимна Пелаеон, почувствал се внезапно уморен от тази игра. — Може ли да ви попитам каква точно е загадката?
Траун се усмихна и капитанът изтръпна от тази усмивка.
— Единствената, която си струва да бъде решена — тихо отговори върховният адмирал. — Пълното, цялостно и окончателно унищожаване на бунтовниците.
ГЛАВА 2
— Люк?
Гласът бе тих, но настоятелен. Люк спря сред познатия, но въпреки това странно разкривен пейзаж на Татуин и се обърна. Пред него стоеше и го гледаше също толкова позната фигура.
— Здравей, Бен — поздрави Люк, гласът му прозвуча провлачено, думите сякаш идеха отдалеч. — Не сме се виждали от доста време.
— Наистина — тихо отговори Оби уан Кеноби. — Май ще мине още много време преди да се видим отново. Дойдох да се сбогуваме, Люк.
Пейзажът потрепери. С малка част от съзнанието си Люк си спомни, че спи. Беше в покоите си в императорския дворец и сънуваше Бен Кеноби.
— Не, не ме сънуваш — увери го Бен в отговор на непроизнесената мисъл. — Но разстоянието между нас стана твърде голямо, че да се явя при теб по друг начин. Сега дори тази възможност не ми е позволена.