Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута
Тази книга ми попадна в ръцете през 1982 г. точно когато бях свършил осми клас. Бях във възраст и време, когато Майн Рийд, Александър Дюма, Джеймс Ф. Купър и останалите приключенски писатели, да не ги изброявам всичките, имаха огромно значение за подхранване на младежкото ми възприятие на света. Никога не бях чувал за тази книга и не бях чувал нищо за автора й. Не обичах да чета предисловията и техническата информация за книга, преди да я прочета. Затова предположих, че Роберт Щилмарк е някой немски или английски автор, който не ми беше попадал до този момент и тази книга е преведена от руска версия. Книгата ми се стори страхотна и я прочетох, доколкото си спомням, за четири нощи. Какво беше учудването ми, когато, хвърляйки поглед впоследствие на предговора от автора, установих, че е написана изцяло от „славните братски съветски другари“. Значи, хората през деня се трудят на трудовия фронт и изграждат новото общество, а вечерно време доказват своите таланти и правят подвизи на литературния фронт. Сега, когато чета [[http://bg.wikipedia.org/wiki/Роберт_Щилмарк|кратката биография на Роберт Щилмарк от Уикипедия]], ме побиват тръпки за онова време, когато уводи в стила на този „от автора“ бяха неразделна част от всекидневния ми живот. Питам се, какво ли е щяло да стане от мен, ако ги нямаше тези уводи „от автора“ и имах свободна информация за биографията на автора. Как това щеше да се отрази на развитието ми като човек и на обществото като цяло? Понякога ми се струва, че съм духовен мутант. Казвам това в първо лице единствено число, за да не обидя някого, който мисли по различен начин. Дано да преувеличавам.
Имам едно предложение за тези читатели, които не са се сблъсквали с „Наследникът от Калкута“ до сега. „За бога, братя!“, не четете увода от автора и биографията му! Изградете си собствена представа за качествата на четивото и след това се върнете на тях. Ако харесвате А. Дюма, Д. Ф. Купър, У. Скот, М. Рийд, К. Май и нямате нищо против да ги съберете в една книга, тогава няма да останете разочаровани. Смея да твърдя, че с малко изключения, където цензурата се е намесила, за да ни поучи относно „буржоазната действителност“, книгата е впечатляваща. Мисля, че това ще бъде полезно за онези млади читатели, чиито спомени за времето преди 90-те години не са така живи и знаят за него предимно от разказите на по-възрастните… Побиват ме тръпки, когато си спомня за „Строим за родината!“ и „Винаги готов!“
Късмет на всички и приятно четене!
Борис
„В живота ни следовност обща има,
що отговор на прежни дни таи,
И разбереш ли я, ти ще предричаш
вървежа на събитията вярно.“
Има една хубава латинска поговорка: „Habent sua fata libelli“ сиреч „Книгите си имат своя съдба“. Та ето самата тази „fata“ на нашия „Наследник от Калкута“ започна, струва ни се, още преди раждането му като книга.
Работата над романа започна в експедиционно походна обстановка, вървейки, през зимната тайга отвъд полярния кръг с първите строителни групи след изследователите. Всеки грам товар означаваше излишно прахосва не на сили, затова носехме със себе си много малко белетристични книги. Ето защо нашият отначало малък колектив чувствуваше нужда от всякакви средства за културен отдих, въпреки че на първо време моментите на този отдих бяха, разбира се, кратки.
Сред тружениците на първите изследователски и строителни групи имаш е много смели и весели комсомолци. След напрегнатия работен ден младежите се събираха „край огъня“, пееха песни и четяха книгите, които носеха със себе си. Тези книги бяха бързо прочетени, а засега не можехме да очакваме да дойдат нови и нашият „кръжок край огъня“ стана, тъй да се рече, арена за прояви на всякакви самодейни дарования…
През онези години авторът често си спомняше биографичния анекдот, разказан веднъж от датския писател Мартин Андерсен Нексьо при едни от задушевните му разговори с московските литератори. Скитайки по следите на Дон Кихот из сухите долини и плата на Ла Манча, писателят веднъж спрял да нощува в бедна кръчмичка. На въпроса на изгладнелия гост — може ли да се похапне нещо — остроумният стопанин на кръчмата отговорил: „Разбира се, всичко каквото желаете, сеньор, от руски хайвер до атински раци, но при условие, че вие сами си ги донесете!“ В областите отвъд полярния кръг нашият колектив „донесе със се бе си“ чувство за другарство, комсомолска пламенност, навика разумно да се използува златното време както в работа, така и в почивка. Ние, хората от по-старото поколение, с радост наблюдавахме, че за съветския младеж или девойка нуждата от знания, влечението към културата е станало също толкова естествено като яденето н пиенето. Това еднакво се отнасяше и за руските, ненецките и евенкските комсомолци, а и за пионерите коми и якути. Любознателните млади умове на тези юноши и девойки се стремяха Да проникнат и в тайните на веществото, и в тънкостите на геодезката наука, в привичките на птиците и животните, в наслоенията на геоложките пластове, в производствените похвати на сондьора и в литературния стил на прочетения автор. Възникваха горещи, интересни спорове, дискусии, разговори.