— Разпратени ли са поканите до всички гости за нашия малък празник — пускането във водата на новия кораб? — запита Райланд.
— Всички именити люде на града и графството на драго сърце приеха поканата. Дори лейди Станфорд.
— Лейди Елен Станфорд ли? Ние сме съседи по имения, но досега не ми се е представял случай лично да се запозная с нея.
— О, лейди Станфорд е не само очарователна, но и твърде далновидна дама. Тя овдовя преди две години и неотдавна, казват, дала съгласието си на младия мистър Ричард Томпсън да обяви техния годеж.
— Тъй ли? — сър Фредрик слушаше събеседника си твърде внимателно. — какво подтиква тази знатна, самостоятелна вдовица към такъв един мезалианс56?
— Навярно убедителното красноречие на мистър Ричард. Впрочем той е един твърде достоен млад човек и между другото син на моя стар приятел мистър Томпсън, доктор по право.
— Е, ще ми бъде приятно да се запозная с тази лейди на борда на „Окриленият“. Слушал съм, че тя е поощрявала деловите инициативи на покойния си съпруг, сър Джордж Станфорд и освен това…
— Доктор Рандолф Грейсуел, лекар в болницата „Свети Христофор“ — прекъсна виконта корабният майстор Джейкъб Харуей, пристъпвайки в кабинета. След него влезе нисък мъж с очила, като пулеше късогледите си добродушни очи.
Джентълмените се поклониха един на друг и мистър Райланд се отправи към своя гиг57.
„Рандолф Грейсуел — мъчеше се да си спомни сър Фредрик. — от кого ли съм чувал вече това име? Струва ми се, че това е било много, много отдавна…“
2
Почтеният бълтънски банкер мистър Самюел Ленди, тежко накуцвайки с подагрения си крак, се изкачваше по стълбата на сивата сграда, където се помещаваше юридическата кантора „Томпсън и син“. Впрегнатата с двойка охранени коне каляска остана да го чака пред входа.
Джентълменът мина по слабо осветения от единственото стреловидно прозорче коридор, като дишаше тежко и накуцваше, спря да си отдъхне и отвори вратата на тясната стая. Двама клерка, без да вдигнат глава към влезлия, скърцаха с гъшите пера, като ги потапяха в огромните мастилници. Третият съсредоточено се занимаваше с изваждането на една муха от подобен съд. Високи шкафове, догоре натъпкани с пожълтели свитъци на документи и с топове книжа, които навяваха на сърцето печал, дебели тефтери с кожени корици, лежащи по пода, маси, покрити с прашно сукно и изпъстрени с черни, червени и зелени петна — всичко това оставяше твърде тесен проход към вратата, която водеше за съседните апартаменти.
Мистър Ленди преодоля тези препятствия и се намери в следващата голяма и мръсна стая. Щом съзряха посетителя, дузината клеркове на различни възрасти, които седяха тук, веднага грабнаха перата, като даваха вид, че са обхванати от най-неуморно трудолюбие.
В дъното на стаята, зад камарата шкафове, маси и книжа, се виждаше малко пространство, отделено с дървена преграда, което беше предназначено за посетители. На тяхна услуга бяха предоставени две черни пейки с високи прави облегала. Тук, пред масивната врата, седеше като на трон пред висока катедра, мушнал перо зад ухото си, един много мършав клерк58 в черен фрак. На вратата, полузакрита от завеса, се мъдреха две медни плочки. На горната пишеше: „Уйлям Томпсън, кралски адвокат, доктор по право“. Долната плочка осведомяваше, че зад същата тази врата свещенодействува и баристър59 Ричард Томпсън.
След като премина преградата, мистър Ленди се видя в обществото на възрастна жена, която водеше за ръце две момченца. Мършавият клерк пусна жената и синовете й в кабинета на шефа на кантората и пое от ръката на банкера визитната му картичка. Като позна в лицето на посетителя почтения приятел на двамата си началници, клеркът се прегъна в непохватен поклон и покани мистър Ленди да го последва в кабинета.
Мистър Томпсън старши седеше във високо кресло зад старинно холандско бюро. Тежка завеса с ресни и пискюли отделяше вътрешната част на кабинета: мистър Ленди съзря празна маса и твърдо кресло, на което спеше една котка, възползувала се от отсъствието на по-ладия съпритежател на кантората.
Шкафовете, внушаващи благоговение със своите размери, бяха затворени и прикрити със завеси. Няколко стола, обшити с ресни, стояха на разположение на клиентите. Мраморната фигура на бога на търговията Меркурий с крилатите сандали и жезъла в ръка допълваше обстановката.
Собственикът на кантората покани госта да седне и продължи разговора си с жената, която държеше за ръце момчетата.