— И тъй, какво желаете от мен, мисис Бингъл? — запита той.
— Милорд — отговори тя, като гледаше адвоката с почти молитвено благоговение, — дойдох да ви помоля за съвет. Покойният ми мъж беше майстор в „Северобританската компания“. Когато построиха новото здание за бълтънската фабрика и започнаха да пренасят в него становете, от тавана паднала някаква греда. Премаза моя Джон…
— Чакайте, чакайте, мисис Бингъл, аз знам за този тъжен случай! Тази… как казахте… греда счупила един нов тъкачен стан, нова машина! Навярно тук не е минало без някакъв зъл умисъл и сам господ е наказал вашия мъж!
— Ама, сър, нещастието е станало късно вечерта, вече по тъмно. След дванадесетчасова работа накарали изморените хора да пренасят в цеха и тези рожби на Велзевула, тези богоомразни, отвратителни станове …
— Щом вдовицата на един майстор разсъждава така безнравствено, какво може да се очаква от другите фабрични работници! Вие забравяте бога, мисис Бингъл!… Какво ни повелява всевишният в безкрайната си мъдрост, питам ви аз, мисис Бингъл?
Жената уплашено изхлипа и избърса очите си с края на шала:
— Той ни повелява да се трудим, милорд. Гласът на юриста омекна.
— Да, мисис Бингъл, от зори до мрак и с пот на че лото, ето тъй, както аз се трудя вече повече от четири десет години… Затова не роптайте срещу господаря, кой то ви дава възможност да се трудите по божия воля, не роптайте срещу онзи, който ви храни. И тъй, вие сте загубила мъжа си, пострадал навярно, ставайки жертва на собствения и зъл умисъл против имуществото на господарите си?
— Сър, бог вижда, моят Джон съвсем не е бил виновен за строшаването на машината, макар че наистина мнозина сред нас само за това говорят как по-скоро да изпочупят тези проклети станове. Ами че нали тъкмо от тях надойдоха всичките ни беди! Ето в Спитфилд, казват, работниците отдавна са разрушили не само машините, но дори и стените на проклетата фабрика…
— И бяха обесени за това! Бог да ви пази, мисис Бингъл, да не повтаряте повече тези безнравствени разсъждения. Неблагодарните работници забравят, че за своя къшей хляб те са задължени само на фабриканта. Та благодарение на вашия господар, почтения мистър Райланд, бедите жители на скъпия ни Бълтън имат постоянна работа в новите цехове. Аз съм съкрушен от човешката неблагодарност! Нима тъй подобава да говори вдовицата на един цехов майстор? Защо сте дошли при мен с подобни мисли и приказки?
— Милорд, ами че ние с децата умираме от глад! Съжалете ни, ваша милост! Нямаме хляб, на бакалина сме задлъжнели, хазаинът заплашва, че ще ни изгони от къщи. Смилете се над нашите нещастия, добри ни сър! Ето, момчетата ми са още толкова малки, съвсем деца!
— Момчетата ви стоят пред мен и аз не намирам, че а толкова малки. Навярно лентяйствуват, щом сте толкова бедни при тези двама големи синове. Как се казват и какво работят?
— Поклонете се на милорда, деца! Приближете се до Господин адвоката. Ето, сър, тоя е големият ми, Джордж, четиринадесетгодишен, а тоя — Томас, той е само на девет.
— Разбира се, и двамата отдавна работят в цеховете, нали? — запита мистър Томпсън, като погледна червените спукани пръсти на по-малкото момченце.
— Уволниха ги, милорд: Том — след нещастието с баща му, а Джордж — ще по-рано. Аз пера дрехи на съседите и засега това е едничкото ни препитание.
— Какво са работили във фабриката и защо ги уволниха?
— На Том не са правили никакви забележки, сър, никакви! Той ми е много прилежно момче. Три години вече чепка вълна в сукнения цех. Но когато баща им беше премазан и се строши оня прокле… оня нов стан… на Том отказаха да платят: мистър Норуард заповяда цената на счупената машина да се удържи от сметката на цялото ни семейство. Тогава Томи… ами че той е само деветгодишен… малко дръзко се опънал и го изгониха…
— Ами по-големият ви син какво работи сега?
— О, сър, Джорджи разби моето майчино сърце! Уволниха го от фабриката още миналата година; сега… от време на време припечелва по нещичко на пристанището при товаренето на корабите и донася на неделята не повече от два три шилинга!
— А защо го изгониха от фабриката, където е има сигурна заплата?
— Той искаше… много искаше да се учи да рисува милорд… Старшият майстор нещо не го обичаше…
— Чакайте, този млад човек не беше ли изрисувал мигналата година един тъкачен стан като чудовище, което яде хора?
— Да, да, той, милорд…
— Помня аз, мисис Бингъл, о, аз всичко помня. Значи, това е той, онзи немирник, който беше нарисувал на стената на цеха ужасната, безнравствена карикатура на мистър Норуард и на новите машини, а? И го изгоних позорно, нали? Пада му се, пада му се! На такава възраст — такова лекомислие, такива вредни помисли! И какво искате за тях?