— Да, сеньора. Но Бернардито беше тигър, а не хиена. Той не се е опетнявал с убийство на старци и пленени жени…
— Но той не възпираше хората от своята шайка да вършат подобни злодеяния!
— Сеньора, виждам, че към Бернардито, който все пак знаеше какво е чест, вие се отнасяте по-строго, отколкото към една друга личност, чиито ръце до лактите са обагрени с кръвта на невинни.
Лейди Райланд потръпна. Тя стисна дантелата на якичката си и стана от пейката.
— Говорете испански — промълви тя с побелели устни. — аз разбирам вашия роден език. Какво желаете от мен?
— Сеньора, вие сте наследница на покойния мистър Харди. Заповядайте на стария служител на вашия баща да ми каже в чии ръце е видял той откраднатия камък.
— Първо кажете, сеньор Фернандо, от кого са го откраднали.
Този камък ми беше предаден от самия Бернардито, за да го отнеса в Гърция на старата сеньора Естрела Луис, неговата майка. Аз се заклех, че непременно ще предам на старицата подаръка от сина й. Друг по-малък камък капитанът подари на мен. Двамата мои врагове, щурманът Джузепе Лорано и боцманът Уудро Крейг, в смъртна схватка ми отнеха и двата камъка. Това беше на испанския бряг, преди „Черната стрела“ да отплува за последния си рейс… Едва след половин година, цял изранен, се добрах до Гърция. Пред майката на Бернардито се явих с празни ръце и с вестта за гибелта на шхуната. Тази вест ме настигна още в Марсилия — всички моряци тогава говореха за пристигането на британската фрегата „Кръстоносец“ в Гибралтар. Тази фрегата била взела спасените от корветата „Бургундия“, която потопила шхуната на Бернардито… Намерих старицата изпаднала в страшна сиромашия и на това отгоре с внук на ръце. Момчето се е родило, когато баща му, Бернардито, вече бил излязъл в морето. Майката на детенцето, една красива гъркиня, умряла при раждането. Бабата отгледала детето и сега живее в бедност с малкия Диего в Пирея. Но аз се заклех да издиря крадците и ето че неотдавна открих следите им. По-точно казано, открих Уудро Крейг; за втория разбойник, Джузепе Лорано, нищо не се чува. Очевидно при подялбата моят камък се е паднал на него, а големия елмаз е взел Крейг. Старият Лоусън ми каза, че е видял този камък в Бълтън и го е оценил на четири хиляди гинеи. Сега ви моля да ми откриете кой е предлагал на бащината ви фирма тази скъпоценност.
— Повикайте Лоусън… — каза лейди Райланд.
— Ендрю — обърна се тя към стареца, когато той застана пред нея, — оля ви да разкажете на мистър Роджърс всичко, каквото знаете за елмаза.
Старецът гледаше испанеца с нескрито учудване.
— По нищо не бих могъл да позная във вас моя посетител! — възкликна той. — ние, мистър Роджърс, сте се подмладили най-малко с двадесет години! Откак съм се родил, такова чудо не съм виждал! — като забеляза нетърпеливия жест на испанеца, старецът въздъхна: — какво да ви кажа за камъка? Общо взето, вие вървите по истинската следа. Действително късно през есента на 1768 година камъкът бе донесен в нашата кантора от бившия моряк Уудро Крейг. Но кантората не го купи, защото трудно можеше да се предположи, че един толкова ценен елмаз ще е попаднал по честен път в ръцете на прост моряк, пък бил той дори и боцман.
— А известно ли ви е нещо за по-нататъшната съдба на тази скъпоценност?
— Не би трябвало да говоря за това, но… след известно време един прекупвач на скъпоценности ме повика в дома си и ми показа същия този камък.
— Как се наричаше този прекупвач?
— Името му е Джефри Макрайл. Той понастоящем живее в Бълтън.
— Познавам Макрайл! По-рано той беше моряк, а след това започна да търгува с различни скъпоценности. Чрез него Бернардито неведнъж е продавал заграбени стоки. А защо ви повика той, мистър Лоусън?
— Запита ме дали си струва да даде за този камък три хиляди гинеи. Отговорих му, че такава цена е с хиляда гинеи по-иска от истинската.
— И какво стана след това?
— След това бившият бездомен моряк Уудро Крейг си купи къща, винарска изба с лозя и кръчмата „Утробата на кита“ при пристанището. Затова предполагам, че той именно е продал на Макрайл камъка.
— Ето, значи, кой е притежател на камъка! Благодаря, Лоусън, сега аз зная достатъчно. Благодаря и на вас, сеньора. Но моля ви да не забравяте, че рискувате да си навлечете големи неприятности, ако не запазите в тайна нашия разговор.
— Вече четири години аз живея в опасност.
— Не разбирам какво ви заставя да мълчите, но в края на краищата това не е моя работа. Аз преследвам само моята цел и нямам намерение да се вмесвам в чужда игра. След като при първата ни среща Камила ми разказа за отношенията между вас и вашия мъж, аз твърдо реших да дойда при вас и да поговоря. А днес, когато в очакване на Камила ви видях, разбрах, че няма защо да отлагам! Сеньора, сега подозренията ми се потвърждават и може би в моята тайна борба ще се наложи да се сблъскам с …