Господарят твърде дълго тропа на заключената врата на своето жилище. Накрая бръкна в дълбокия джоб на камизолата си и извади ключа. Когато отвори входната врата, той завари слугата си да хърка на един огромен, постлан с килим диван. Стаята с това източно ложе служеше в квартирата на Макрайл и за гостна, и за кабинет. Твърде безцеремонен ритник свали Рой от дивана.
— Върви по дяволите, животно! — късо заповяда господарят. — сега тук ще посрещам гости.
Мулатът се протегна така, че всичките му стави запукаха. Той се прозя широко, почеса глава и се изплю. Тези изящни манипулации не се сториха необичайни на господаря.
— Слушай, Мак — обърна се слугата към господаря си с фамилиарност, не съвсем приета за лица с неговото звание, — за какъв дявол ти все още се мотаеш из Бълтън? Чувах, че Джакомо отдавна те кара да отидеш в Холандия на помощ на Джузепе, по работите на тоя стар глупак Ленди.
— Първо, не си пъхай носа в работи, които не разбираш. Второ, приготви пътническия ми сандък, защото тези дни заминавам. Трето, колко пъти трябва да ти набивам в глинената кратуна да изхвърлиш из нея думата „Джакомо“, а да казваш…
— Добре, виноват, изпуснах се! Значи, ти, Мак, ще заминеш за Амстердам? Ах, рибя кост да ти заседне на гърлото, славно ще си погуляеш из холандските кръчми! Ами аз какво ще правя?
— Ще се въргаляш на тоя диван и ще се занасяш с фрау Таубе, докато пристигне „Орион“. Тогава сър Фредрик ще ти намери работа. От Холандия скоро ще се върна заедно с Джузепе Лорано и тогава…
— Ей, Мак, ето и ти се изпусна: каза „Джузепе Лорано“!…
— Ах, по дяволите! Искам да кажа, че след моето завръщане от Холандия в обществото на мистър Джозеф Лорн ние може би ще трябва да направим една малка неделна разходчица във връзка с работите на високоблагородния наследник виконт Ченсфилд, сър Фредрик Джонатан Райланд.
— Каква разходчица? Къде?
— Съвсем наблизо на малък пикник до бреговете на Африка, Америка и в индийските води.
— Пак дяволските индийски води! Не му потръгна тогава на едноокия Бернардито с онази индийска експедиция!
— Затова пък потръгна на някои други!…
— А защо аз ще трябва да се влача заедно с вас?
— Как защо? Не мога аз да тръгна на път без моя предан и високонравствен слуга! Стига сме бръщолевили! Намърдай се в бърлогата си, по-бързо. Пристигат Райланд и банкерът Ленди… Добре дошли, господа! Енрико Рой, свободен сте… Мистър Ленди, мога да ви зарадвам, днес се получиха добри новини от Джозеф Лорн от Амстердам относно работата, която ви интересува.
— О, днес е ден на непрекъснати успехи! А каква сума в наличност му предлагат лихварите?
— В английски пари от петдесет до шестдесет хиляди фунта63 за двадесет и шестте камъчета.
— Мистър Райланд, как намирате тази цена за вашите фамилни скъпоценности?
— Не е лоша цена, особено ако се вземе под внимание едновременната продажба на такъв голям брой брилянти и негласният характер на тази операция.
— Вие сте мой спасител, сър Фредрик! Никога не ще забравя тази услуга в една тежка за мене минута. Вие принасяте в жертва фамилните си брилянти, за да подкрепите „Бълтънс банк“ в най-критичния момент. Повярвайте ми, отсега нататък интересите на „Северобританската компания“ ще бъдат поставени на първо място при всички операции на „Бълтънс банк“. А кога ще мога да разполагам с тези пари, получени от продажбата на камъните?
Фредрик Райланд погледна въпросително Макрайл. Ленди местеше погледа си от единия към другия.
— Предполагам, че след около две седмици Макрайл и Джозеф Лорн вече ще ви предадат напълно тази сума. Можете да приготвите полица за шестдесет хиляди, мистър Ленди.
Банкерът стисна развълнувано ръката на мистър Райланд.
— Сега, когато свършихме с работите, можем да прекараме остатъка от вечерта в „Утробата на кита“, а? — предложи Макрайл.
Ала банкерът се извини, че е изморен и стана, за да се прибере у дома си. Макрайл излезе да изпрати двамата гости и наблюдаваше от пътната врата как джентълмените заеха местата си в просторната каляска на собственика на банката.
В пристанището замига фар и прозрачната лятна нощ запали над града бледите си звезди.
Макрайл се върна в къщи. Мулатът отново спеше, проснал се върху рогозката в отделената за него стаичка.
— Животно! — процеди Макрайл и със свещ в ръка се отправи към своя кабинет.
63
Английската парична система се е отличавала с голяма сложност. Прието е било заплащането на някои видове стоки и услуги да става с гинеи, други предмети са били заплащани с фунта стерлинги. Освен това в обръщение са били крони, полукрони и тъй нататък. — Б. ав.