— Това е наистина така, сине мой. Затова възложете на вашия смирен слуга бързо и незабелязано да доведе тук мнимия Лео Ноел-Абрахамс.
— Е, добре, много добре. Първо се отбийте в кръчмата „Утробата на кита“ и изпратете тук мистър Уилям Линс.
— О, ръката на този боец не ще трепне! Това е наистина най-добрият избор…
— Вземете от конюшнята чифт коне, каквито си изберете — за себе си и за онзи Лео Ноел-Абрахамс… Слушайте, падре, ами Реджиналд Мърей, който се крие във вашата капела… предполагам, че той също… няма да напусне стените й, нали?
— Предоставете това на… божия промисъл, милорд! Господарят на имението се усмихна криво:
— Вие, падре Бенедикт, бихте били същинско съкровище за шайката на покойния Бернардито, защото притежавате три способности едновременно: да творите грехове, да ги опрощавате и да отправяте душите на грешниците право в рая! Желая ви успех!… Нали умеете да се държите на седлото?
— Сине мой, в името на светата цел войникът на ордена трябва всичко да умее!
2
Когато стигна в Бълтън, ездачът с черна монашеска одежда се насочи веднага към улица Пристанищен фар. Той слезе от коня в двора на кръчмата „Утробата на кита“ Тук, в задния най-отдалечен ъгъл на двора, до голямата врата на конюшнята, се намираше друга врата, която водеше към яслите на стара кранта — едно смирено добиче, почти толкова флегматично, колкото и самият превозвач на вода за кръчмата, клетият пияница Флетчър. Този полусляп старец, който някога беше служил като кочияш при адвоката Томпсън, сега изживяваше последните си години в „Утробата на кита“ почти по милост. Слезлият от коня ездач видя как двама непознати джентълмени, в които от една миля можеха да се разпознаят помощниците на шерифа, качваха стария Флетчър в една талижка. Край талижката стоеше собственикът на кръчмата, бившият сержант Уилям Линс.
Монахът се шмугна през вратата на черния вход и изтича по стълбата. В полутъмния коридор насреща му изникна кръчмарски слуга. Патерът го помоли да извика от двора мистър Линс.
Няколко минути той остана сам, заслушвайки се в пиянските подвиквалия зад стената, в женския писък и смях, в откъслеците от моряшки песни и в потракването на съдове. Патерът долови тропота на преминаващата през двора талижка и скоро видя пред себе си мистър Линс. Мустаците на бившия сержант бяха малко занемарени, а изразът на лицето му — не особено приветлив.
— Какво ви е сполетяло, падре? Да не би да идвате от Ченсфилд?
— Направо от милорда, мистър Линс. Неотложна работа… Слушайте внимателно…
След четвърт час навъсеният и мрачен Линс вече седеше на седлото. В пазвата на бившия сержант тихичко подрънкваха… инструментите на неговата професия! Довереникът на графа мистър Уилям Линс бързаше да се отзове на повикването на своя патрон, но изражението на лицето на бившия сержант съвсем не беше геройско. То отразяваше крайно неудоволствие и загриженост.
Междувременно черният конник с расо и широкопола шапка, държейки повода на втория кон, вече беше успял да се добере до уютната къщичка на фрау Таубе на Гарденрод. Като привърза двата коня за колове на оградата, монахът влезе в градинката. През цепнатините на един от капаците той зърна ивица светлина и почука на този прозорец. След минута вратата на къщичката се открехна и един млад човек с обичайната за адвокатите дреха се показа на прага. Монахът се изкачи до него по стъпалата и смирено се поклони.
— Патер Бенедикт? — прошепна човекът на вратата. — такъв час? Боже мой, какво е станало с Изабела?
— Мистър Чарлз Райланд — шепнешком заговори монахът, — недейте се тревожи за вашата сестра, тя е в безопасност, скрита в моята капела под охраната на вашия приятел Реджиналд Мърей.
— А какво се е случило, патер Бенедикт?
— Сър, в Ченсфилд се налага незабавно юридически да се освидетелствува и завери един много важен документ.
— Защо мистър Мортън не направи това?
— Самият той подписа този документ като свидетел. Затова именно подписът му трябва да бъде заверен. А главното, скъпи мистър Чарлз, аз просто искам да ви дам възможност да… прочетете този много важен документ.
— Ах, така, значи! Благодаря ви, патер Бенедикт. Можем да тръгнем още сега.
— Нима не искате да предупредите слугата, че заминавате вън от града, Чарлз?
— Патер Бенедикт, наричайте ме от предпазливост само Лео Ноел-Абрахамс… Сега в къщи съм сам. Изпратих слугата на пристанището.