— Говорете по-скоро, синьоре, какво бихте искали от мен.
— Съдържанието на писмото на дъщеря ви ми е известно. Бихте ли желаели, мистър Мортън, да направите с мен едно пътуване до Венеция и… — тук доктор Буоти се озърна настрани и като се убеди, че наоколо няма никого, прошепна на Мортън няколко фрази на ухото.
Мортън изтри потта от челото си:
— Това е тежко задължение, господине!
— След като изпълните тази задача, вие ще можете да заминете за Америка и да прекарате остатъка от живота си в щастливото семейство на вашата дъщеря… Ще видите внуците си…
— Но, господине, ще ми разрешат ли да напусна Англия?
— Хауерстън е готов да погледне през пръсти на вашето тайно заминаване за Венеция; лейтенантът също е осведомен за това.
— Добре, господин докторе, заради срещата си с дъщеря ми готов съм да изпълня вашето поръчение.
— О, вие ще свалите от плещите си всички грехове, мистър Мортън! И за да ви възрадвам още повече, ще ви кажа: яхтата „Толоса“, с която незабавно ще заминем за Венеция, командува не някой друг, а… съпругът на вашата дъщеря, мистър Едуард Уент! От Венеция вие двамата ще се върнете във Филаделфия при вашата Мери!
Скоро след като доктор Буоти и старият Мортън отплуваха от Бълтън с яхтата „Толоса“, Изабела Райланд, която беше пренесена в Ченсфилд, се събуди от дългия сън. Тя отвори очи и видя до себе си мис Тренбърн и Хелга Лунд. Още при първото движение на Изабела гувернантката и дойката се разхълцаха в един глас и обляха разбудилото се чедо със сълзи на умиление и радост.
Изабела позна затъмнената, мрачна стая на „болния французин“. С мъка се повдигна на лакът и започна напрегнато да възстановява в паметта си всичко онова, което се беше случило. В проясненото й съзнание възкръснаха подробностите по бягството от родителския дом и зловещата обстановка на подземното скривалище в параклиса. Главата я болеше много; тя не се чувствуваше освежена от съня, а разбита и болна. Бавно като облак, отплуващ към хоризонта, се разсейваше сънната забрава, но едновременно с това в сърцето на Изабела се възраждаше чувството на тревога и неувереност. В същата минута вратата се отвори и синеокият „кавалер дьо Креси“ стремително се втурна в тая обител на тишина и покой. Реджиналд едва не събори столовете с болногледачките, падна на колене пред леглото на девойката и притисна към устните си ръката й.
— Кажете ми, къде е баща ми? — промълви най-сетне Изабела, като се привдигаше на леглото.
Лицето на мис Тренбърн мигновено се покри с червени петна, а Хелга Лунд безпомощно втренчи поглед в Реджиналд.
Двете болногледачки бяха извадени от това крайно затруднение от появяването в стаята на две нови лица: капитан Бернардито и осиновеният му син Чарлз се приближиха до леглото на Изабела. Капитанът беше чул въпроса на девойката. Той постави ръце на раменете на брата и сестрата и рече ободрително:
— Не се безпокойте, деца, и знайте, че всички опасности са минали. Очаква ви щастливо бъдеще, обкръжени от предани приятели и любещи сърца. Целуни сестра си, мой малки Ли, а вие, сеньорита, трябва да се гордеете с такъв брат. Той ще ви замени бащата, защото Джакомо Грели не е вече между живите! Сега, господа, моля ви, оставете нашата „възкръснала“ насаме с брат й. Те има за какво да си поговорят.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
СЛЪНЧЕВИЯТ ОСТРОВ
1
Започна вече трета седмица от деня, в който майор Бред замина за Лондон. Тялото на Джакомо Грели, затворено в оловен ковчег, почиваше в подземието на ченсфилдския дом. В града започнаха да проникват първите слухове за смъртна на лорд-адмирала, но лейтенант Бруксън категорично отклони всички молби на журналистите да дадат в печата някакви сведения за кончината на лорда. Ченсфилд си живееше както преди затворен живот, обитателите му не се показваха извън пределите на имението, никой външен човек не се допускаше в неговите чифлици и ферми. Такава беше заповедта на властите.
Сутринта на 15 септември 1790 година капитан Бернардито отиде в кръчмата „Веселият булдог“, за да пресрещне пощенския екипаж от Лондон: от столицата нямаше никакви вести и това вече тревожеше всички „ловци на леопарда“.
Когато големият екипаж наближи хана, като громолеше с железните си шини и огласяше околността с кондукторския рог, Бернардито видя на прозореца на дилижанса офицерската триъгълна шапка на майора. На горните пейки се бяха разположили шестима войници с червени мундири и един висок като върлина сержант. Още от първите думи на Бред капитанът разбра, че новините от Лондон са лоши.