С помощта на двама камериери графът се облече и като се опираше на рамото на синьор Антонио, дойде до гондолата. В кабината, постлана с килим, бяха струпани много меки възглавници. „Плаващата карета“ беше служила на своя господар вече много години. В кабината лъхът на парфюми и източни благовонни се примесваше с миризмата на застояла вода, на стара платнена тапицерия и загнило дърво.
Антонио спусна щорите и седна срещу стареца. Гондолата се заклати. Кормчията и вторият гондолиер я изведоха на Канале гранде.
Денят беше безоблачно син и топъл. Гребците на срещаните гондоли пееха песни.
Когато графската „плаваща карета“ наближи водите на лагуната, ечеленца Паоло вдигна щората. В чистия, чудно прозрачен въздух ясно се открояваха мачтите и рейте на плавателните съдове, оглеждащи се в огледалото на венецианското пристанище. Докато графът обгръщаше с поглед многото лодки в устието на канала, дворците, облени в светлина, знаменцата, вимпелите, многолюдните тротоари и далечните силуети на търговските кораби, Антонио Карильо внимателно се вглеждаше назад, зад кърмата на гондолата. Както и очакваше, нито една лодка не ги следваше: изглежда, недремещото око на патер Фулвио, успокоено от поправянето на завещанието, беше отмахнало погледите си от синьор Паоло.
В едно отдалечено ъгълче на лагуната беше хвърлило котва малко, незабележимо корабче. Платната на високите му мачти бяха навити и здраво стегнати. На палубата се разхождаше дежурен моряк, а досам носовата стълба се виждаше фигурата на пълен пасажер с дълга дреха, подобна на монашеска, и черна докторска шапчица. Гондолиерът бавно приближи ладията си до стълбата. Пред Антонио блеснаха изпъкналите букви на златен надпис: „Толоса“. Пълният сеньор с докторската шапчица слезе от палубата в гондолата. Пазейки с мъка равновесие, корабният пасажер се гмурна в кабината и… попадна право в обятията на граф Паоло, разтворени насреща му.
— „Вила дей Фиори“! — извика доктор Буоти на гондолиера.
Черната ладия понесе пасажерите си покрай брега към извънградската вила на граф д’Еляно. Тя се славеше със своята градина, където цветята, храстите, дърветата и тревите бяха подбрани така изкусно, че отразявайки се в езерцата или водоскоците, сякаш оцветяваха водата: от единия бряг водата в езерцето преливаше в тоновете на малахитова зеленина, от другия изглеждаше синя или нежно лилава. В тази сложна игра на светлина и багри оживяваха мраморните фигури на наяди. На човек му се струваше, че тези голи красавици само за миг са замрели в своите свенливи движения и са готови да се изплъзнат от нескромния поглед в гъстата крайбрежна зеленина. А живите лебеди по водата сякаш бяха замръзнали и изглеждаха като изваяни от карарски мрамор. По пътя към вилата графът горчиво се оплакваше на синьор Буоти от старческата си немощ.
— Последните дни на принудителна самота и тревожно очакване бяха за мен особено тягостни, приятелю мой — говореше старецът. — аз още се боя да вярвам във вашия успех. Все ми се струваше, че няма да доживея до днешния ден и че вие напразно ме лишавахте от вашето общество.
— Днес ще се убедите, ечеленца, колко погрешна е била цялата ви „източна философия“. Аз вярвах в предчувствията си и за щастие най-мелите ми надежди се оправдаха! Сега, когато сеньора Луис ел Гора окончателно ви убеди, че Чарлз и Изабела са ваши родни внуци…
Развълнуван от тези думи, синьор Паоло задиша тежко и Антонио Карильо със знак предупреди богослова да не подлага отслабналото старческо сърце на прекалено силни изпитания.
Най-сетне гондолата спря до брега и малкото разстояние от пътя до вилата графът премина на носилка. За синьор Паоло беше по-рудно да преодолее осемте ниски мраморни стъпала на входа, отколкото за Сципион199 да завладее стените на Картаген. Старецът обаче се изкачи по стълбата сам, като отказа дори помощта на Антонио Карильо.
В средната гостна, облицована в кехлибарените тонове на сиенския мрамор, доктор Буоти настани графа в кресло. Антонио Карильо покри с одеяло нозете на стареца. Томазо Буоти помоли за разрешение за няколко минути сеньор Антонио да напусне гостната.
— Не, не, нека Антонио остане тук с мен. Нали вие самият, приятелю мой, ме бяхте поверили на грижите на този мил млад човек? Той беше тъй търпелив, тъй приветлив и весел, че сам струваше колкото стотина доктори по медицина.
— Ечеленца! Простете ни не мен и на Антонио, една кратковременна измама. Тя се налагаше, защото аз реших с научна старателност да проверя всички открития и предположения, преди да ви съобщя истината…
199
Сципион — древноримски пълководец. През Третата пуническа война завладял Картаген и го разрушил. — Б. ав.