Гласът на Буоти беше тъй тържествено приповдигнат и отразяваше толкова силно душевно вълнение, че ръцете на стареца затрепериха.
— Не се спирайте насред пътя, приятели мои — произнесе графът умолително. — Каква е истината, която искате да ми откриете, драги ми доктор Буоти?
— Синьор Паоло, пред себе си виждате този млад човек, който се роди, може да се каже, пред очите ми в онова семейство, където беше отраснал и възпитан вашият син Джакомо Мола. Пред вас е синьор Антонио Чени! Той отблизо е познавал синьор Джакомо. А през последните тревожни седмици тайно ви охраняваше от йезуитските интриги.
— Антонио Чени? — бавно запита старият граф. — синът на рибаря Родолфо от Капри ли? Мое момче, помниш ли ти моя Джакомо?
— Помня го, синьор Паоло — отвърна Антонио, — само че…
— Доизкажи се, момчето ми! Кажи ми, споменаваше ли Джакомо някога за своя… баща? Или сърцето му е било винаги изпълнено с омраза към мен? Нима ми е съдено да умра, без да получа прошката на единствения си син? Сърцето на Антонио се сви. Той целуна старческата ръка, но спасителката лъжа съвсем не му се притичваше на помощ.
— Вашите внуци от цялата си душа ви прощават стария грях против техния баща — рече вместо Антонио доктор Буоти. — Ей сега вие ще ги прегърнете, синьор.
— Побързайте, приятели мои, защото силите ми се изчерпват! Внуците ми… къде са те… боя се да не умра…
Доктор Буоти отвори вратата за съседната зала. Там, зад вратата, затаили дъх, няколко души се ослушваха в онова, което ставаше в гостната. Граф Паоло долови предпазливи стъпки.
— Ечеленца! — прозвуча гласът на Буоти. — О, колко сте щастлив със своето потомство! Преодолейте слабостта, съберете сили! Гледайте, синьор, ето вашето безсмъртие!
В очите на доктор Буоти блестяха сълзи, едри като гроздови зърна. Той се обърна към вратата.
— Влезте всички, приятели, влезте, синьор Карлос д’Еляно, и вие синьорина Изабела. Ечеленца, пред вас са братът и сестрата, Карлос и Изабела, роден син и родна дъщеря на синьор Джакомо. Прегърнете вашите внуци, ечеленца, те са достойни да се гордеете с тях!
В радостен прилив на животворни сили старецът се привдигна от креслото, изправи се на нозе и направи крачка към своите внуци. Той се подпря на рамото на доктора и гледаше Изабела и Чарлз с прояснен, незамъглен поглед.
Привели леко глави, пред него стояха младеж и девойка с рядка, чиста красота. Вече нямаше нужда нито от юристи, нито от доказателства, нито от медальони! Пред себе си старият Паоло д’Еляно виждаше две живи лица и в двамата прозираха и се повтаряха чертите на малкия Джакомо Мола, на нещастната му майка Франческа и… на самия синьор Паоло!… Самотният старец, жертва на отколешна измама, изведнъж се видя обкръжен от онези, за среща с които беше мислил цял живот, без да смее дори да се надява! И тези близки, съвсем млади хора, тези пораснали деца, са освен това и прекрасни! Те са със светли, чисти лица, у тях няма нито сянка от корист, раболепие, очакване на подаяние… Щастлива минута, най-щастливата от всички през последните десетилетия!
Един след друг старецът прегърна и прекръсти двамата си внуци. Той слагаше ръце на раменете им, взираше се в очите им и ги целуваше с нежната целувка на първа среща…
Най-сетне, като си припомни за онзи, комуто беше задължен за тази среща, старецът се обърна към Буоти, искаше да произнесе някакви нови слова на благодарност към най-верния от приятелите си… и не успя. Вълнението на стареца се оказа прекомерно, безсилното сърце не издържа! Минутата на първата среща стана и минута на последно прощаване на внуците с техния дядо.
Когато подхванаха и пренесоха на дивана умиращия, ръката му още веднъж се вдигна за кръстен знак, а устните му се разтвориха, за да прошепна т последните думи:
— аз съм простен и умирам щастлив! Деца, не ме забравяйте!
Хората се сведоха мълчаливо над неговото ложе. Той още дишаше, но лицето му вече ставаше прозрачно и бяло. Изчезна старческата разлятост на чертите. Те се изостриха и очертаха ясно. Удивителната прилика на Чарлз и Изабела с техния дядо изпъкна още по-рязко, когато беловласата глава на граф Паоло замря неподвижно върху възглавницата като гипсова маска.
Още двама души дойдоха до смъртното ложе, като бързо се кръстеха. Сеньора Естрела Луис коленичи до възглавето, когато пръстите на Изабела вече легнаха върху неподвижните полуотворени клепачи на покойния. Старата сеньора шепнеше молитвени слова. Нейният син, капитан Бернардито, целуна мълчаливо скръстените ръце на граф Паоло и тихо излезе от тази обител на смъртта. Вестта за кончината на граф д’Еляно хвърли в скръб мнозина обитатели на Мраморното палацо.