— Албатроси — въздъхна лейтенантът. — мяркат се и изчезват като лъжовния призрак на щастието.
Поетичната меланхолия на лейтенанта разсмя лейди Емили.
— О, мистър Уент — каза тя, — за вас няма пречки към истинското, съвсем не призрачно щастие. То винаги лежи на много прост път, не ще го срещнеш по необикновените пътища!
И като остави своята млада спътница да се любува заедно с лейтенанта на четирите звезди на Южния кръст над океана, лейди Емили побърза да се прибере в каютата си.
Когато минаваше покрай една от каютите, тя дочу името си, произнесено тихо, с молба и вълнение. На едва открехнатата врата, скрила се зад тюленото перденце, стоеше Доротея Чени.
— Моля ви, сеньора, изслушайте ме! Аз с нищо не съм виновна пред вас!
— Елате в моята каюта — също така тихо отговори лейди Емили. — сърцето ми няма никаква злоба към вас…
— Седнете, Дороти, и се успокойте — приветливо посрещна тя младата жена, когато последната при влизането си в каютата направи движение да падне на колене.
— О, синьора, аз вече не разбирам какво става около мен! Откакто Джакомо ни доведе от Италия, на сърцето ми е легнала голяма тежест, но аз все очаквах нещо по-добро и вярвах в онова, което Джакомо ми говореше. Сега вече съвсем не разбирам какво е замислил той.
— Аз едва ли съм способна да ви утеша, Доротея. Но вие сте свързали живота си с един долен негодник.
— Синьора, по-рано в Италия, когато той беше прост моряк, а аз едва умеех да пиша, ние се обичахме. Аз бях щастлива, когато той идваше в малката рибарска къщичка, където живеехме с майка ми. След това отиде в морето на шхуната на Бернардито и ми носеше такива подаръци, че всички момичета от нашата улица примираха от завист! Когато в Соренто се научиха, че Бернардито и Джакомо са се удавили с „Черната стрела“ в далечните води, съседи рибари идваха да ме искат, но аз не вярвах, че Джакомо е загинал и го чаках повече от година. И той дойде да ме вземе, дойде една нощ, когато цялото наше селце близо до Соренто спеше. Беше облечен като знатен синьор и ми заповяда от тук нататък да го наричам с друго име. Аз дълго време не можех дори да запомня това име и просто го наричах „Фредерико“.
„Ще ги откарам — Доротея, и Антонио — рече той на майка ми — в друга страна, но никой не бива да знае за моето минало. Една непредпазлива дума ще ни погуби…“ И ние пристигнахме в Англия на собствения му голям кораб и останахме да живеем в предградието на Бълтън. Джакомо често ни посещаваше и беше нежен и добър с мен. Брат ми Антонио, който тогава навърши тринадесет години, той направи грум и го взе в своя дом в Ченсфилд, а аз останах сама в бълтънското предградие и всяка вечер очаквах Фредерико. Той повтаряше, че ни обича, но аз чувствувах, че ние сме му нужни за нещо, ала за какво именно — не разбирах!… Антонио както преди си остана в Ченсфилд, а мен Джакомо ме заведе в Париж, когато му казах, че скоро ще стана майка. Тогава той толкова се зарадва!…
Още преди това аз знаех, че си има жена в замъка, не той ми казваше, че вие не сте му истинска жена. В Париж Джакомо ми съобщи, че ако ни се роди син, то заради щастието на детенцето трябва да го представяме пред хората за син на жената от замъка, значи, за ваш син, лейди, А на мен заповяда да се наричам само дойка на собственото, си момченце! Аз не смеех да противореча, лейди!… Скоро аз добих Чарлз. Преди това вие също пристигнахте в Париж и след раждането ние тримата се завърнахме с пакетбота в Англия. Аз разбрах, отиването ни във Франция трябваше да скрие от слугите, че детенцето съм родила аз, а не жена му.
След като пастор Томас кръсти в замъка моя Чарлз, аз проплаках много нощи: защото пасторът и всички хора наричаха вас негова майка и така беше записано в книжата на Чарли. А аз… аз съм само дойката…
Джакомо обича нашето момче повече от собствения си живот. Той толкова много си играе с него и преди тъй хубаво ми говореше за бъдещето на нашия син! Иска момчето да стане голям лорд, епископ или министър и хората да се кланят нему, на сина на английския виконт, а не на пирата Джакомо Грели!
— Стига, Доротея — каза уморено лейди Емили. — всички тези подробности аз знам също тъй добре, както и вие. Тежко и неприятно ми е да си ги припомням. Каква нова грижа ви доведе при мен?
— Разбирам ви, синьора! Отдавна съм разбрала, че вие ненавиждате Джакомо, а той се бои от вас. Но вие никога не сте направили зло нито на мен, нито на бедното ми детенце и тайно аз ви съчувствувах… Когато узнах, че и вие, и аз имаме една и съща вяра и ви видях на колене пред Мадоната, още повече започнах да ви жаля. Тревожи ме, че Джакомо заедно с името промени и вярата си.