— Уилям! Откровеност за откровеност! По-добре е за вас да узнаете истината, преди да последвате безпочвените съвети на вашия заслепен син… Много добре ви е известно, че главните средства на моята банка съставляват влоговете на Патерсън, на още няколко фабриканти, вашите собствени и най-сетне средствата на застрахователното дружество…
— Боже мой, защо е този предговор? Работите на банката познавам по-добре от своите! Не ме плашете, Ленди!
— Тогава слушайте, Уилям. По време на лятната борсова паника аз закупих за голяма сума обезценяващи се книжа и — се излъгах в сметките си… Дойдоха срочни платежи, нуждаех се от неотложен заем. Мятах се като в треска, защото при най-малък признак на безпокойство от страна на вложителите трябваше да обявя фалит. Аз старателно криех положението на работите дори от най-близките си приятели, но Макрайл знаеше за моята загуба, защото част от книжата купих чрез него. Той именно ме запозна с мистър Райланд и ние бързо намерихме с този джентълмен общ език. И ето в най-критичния за „Бълтън банк“ момент Райланд бегло провери моя баланс и пое голям риск, като ми даде срещу полица шестдесет хиляди фунта, наистина с голяма лихва.
— По-нататък, Ленди, по-нататък!
Аз устоях на платежите и се съживих. Благодарение на тази подкрепа банката се стабилизира. Но, драги ми Уилям, тези шестдесет хиляди бяха… не в банкноти. Това бяха едри брилянти, които агентите на Райланд негласно продадоха в Холандия от мое име. Райланд ми предложи камъните и услугите на агентите, за да не се споменава неговото име при продажбата на камъните. Какво ми оставаше да правя? Можех ли тогава да се замислям за произхода на тези камъни? Пък и може ли да се смята за несъвместимо с джентълменската чест присвояването на средствата на един мъртъв пират? Мистър Томпсън дишаше тежко.
— Коленете ми треперят — изстена той. — Самюел, вие не бива да ми се сърдите, но аз ще трябва да прехвърля влоговете си…
— Уви, това е невъзможно, Уилям. След като банката устоя, аз вложих, по настойчивия съвет на Патерсън, всички нови влогове в акции на „Северобританската компания“ и от тях очаквам бърз оборот. Свободни пари, с които да изплатя такъв голям влог като вашия, у мене няма. Сега съдбата — моята, и вашата — изцяло свързана с процъфтяването на компанията на Райланд.
— Боже, мой! Значи, всеки удар по репутацията на тази фирма или едно петно върху името на нейния собственик…
— …ще ни направи просяци, стари мой приятелю! Нашето благополучие е в чужди ръце, Уилям!
В дълбокото мълчание, което се възцари в кабинета, откъм потъмнелия ъгъл отново още по-отчетливо от преди зазвуча рязкото, сухо и като че ли насмешливо: цър, цър, цър!
Изведнъж сред тази тягостна тишина старият Франсис, който поправяше щората на прозореца, изплашено плесна с ръце и събори фарфоровата ваза.
— Мистър Уилям, погледнете през прозореца… На Съборна улица горят новите фабрики на мистър Райланд!
Двамата стари джентълмени се спуснаха към прозореца. Над градските покриви трептеше червен отблясък от пожар. Дори през двойните стъкла в кабинета проникваше далечният камбанен звън и на два пъти долетя нестройният пукот на пушечни залпове.
Надолу по Съборна улица, която започваше от Олдпорт скуеър и се губеше накрая в опушения лабиринт на бордеите в покрайнините, пристъпваше сива, мълчалива тълпа от мъже, жени и деца, облечени в работнически блузи и престилки. Мнозина бяха гологлави. Някои носеха, на раменете си лостове и чукове, тук-там над нечие рамо се поклащаше и цев на пушка. Отдалеч цялата процесия приличаше на погребална.
Почти една трета от тълпата бяха деца. С груби дървени обувки на краката си, те крачеха тежко, хванали за ръка по-възрастните си другари. Някои от тях, най-малките, по детска привичка все още се държаха за полите на жените, които пристъпваха, облечени в дрипи, с каменни сурови лица. Сбъдваше се предчувствието на бълтънския адвокат: морето от скръб и отчаяние се разля по градската улица и се блъскаше о каменните й брегове!