— Не, изобщо не си заслужава. И ти ще съжаляваш, че си седял тук цяла нощ, за да ме попиташ за това, след като костите ти ще пукат после цяла седмица.
— Остави на мен да се тревожа за старите си кокали — отговори Арчи, като се изправи и се протегна.
И двамата чуха изпукването и звукът ги накара да се засмеят.
Дънкан се претърколи в леглото и седна на ръба. Направи го внимателно, но и това не помогна. Очевидно не бе спал достатъчно дълго, за да се пребори с всичкия алкохол в организма си. Най-добре щеше да бъде следващия път, когато реши, че пиенето е отговорът на всичките му проблеми, първо да накара някой да го застреля.
Арчи заяви смутено, без да сваля поглед от своя внук:
— Това може би трябваше да изчака, докато се почувстваш по-добре, но съвестта ми не го позволява.
— Ако възнамеряваш да ми крещиш, направи го шепнешком — отвърна Дънкан.
Дядо му трепна.
— Крясъците, които ще последват, най-вероятно ще излязат от твоята уста.
Тези думи привлякоха вниманието на младежа.
— Съвест, така ли? Добре де, какво те притеснява?
— Че приемаш така тежко отказа на момичето.
Дънкан повдигна вежди, но това му причини болка. Опита се да се намръщи, но отново последва болка. Най-сетне просто отпусна назад и измърмори:
— Нима очакваш да се зарадвам, че тя не ме обича така, както я обичам аз?
— Значи си сигурен, че я обичаш по този начин?
— Щях ли да поискам ръката й, ако все още гледам на нея само като на приятелка?
— Да, страхувах се, че ще го направиш, само и само да приключиш по-скоро с женитбата. — Арчи въздъхна. — Но последното, което чух от теб, беше, че тя е за теб само приятелка.
— И наистина беше такава… тогава. И знаеш ли къде е иронията? Именно твоето настояване, че мъжете и жените не могат да бъдат приятели, ме накара да погледна на нея по друг начин. И открих, че това, което виждам, ми харесва, и то много. Беше ми много трудно да стоя мирен, когато съм до нея.
Възрастният шотландец затвори очи и въздъхна отново.
— В такъв случай трябва да ти се извиня. Страхувам се, че отказът й е повлиян от мен.
— Не говори глупости — възпротиви се неговият внук. — Не може да си променил чувствата й.
— Не, но с разговора, който проведох с нея, може би съм я убедил да не признава истинските си чувства.
Младежът застина и впери поглед в дядо си.
— Какъв разговор?
— Миналата седмица, когато я видях в Оксбоу. Предупредих я, че може да отидеш да й поискаш ръката, ако успееш да се отървеш от момичето на семейство Рийд, но ще го направиш, защото си объркан.
— По дяволите! Казал си й, че не изпитвам към нея нищо повече освен приятелство?
Арчи сякаш се смали, макар тонът на внука му да не беше чак толкова строг.
— Да, но бях убеден, че е точно така, след като ти сам ме увери в това. Не исках двамата да допуснете такава сериозна грешка, защото мислите, че бракът може да се гради само върху приятелството.
Намръщеното лице на внука му внезапно се разтегна в широка усмивка, когато осъзна за какво точно става дума.
— Но това означава, че тя наистина ме обича, нали?
— Да, има такава вероятност.
— Повече от вероятност. Давам си сметка какъв глупак съм, задето не послушах сърцето си, след като знам, че тя изпитва нещо повече от приятелство към мен. Но снощи позволих думите й да ме лишат от разум.
— Ще поговоря с нея, момчето ми — заяви възрастният шотландец. — И ще й обясня, че съм грешил.
— Не — поклати с усмивка Дънкан. — Тя има нужда да бъде убедена, че наистина я обичам, и ако аз не мога да го направя, значи не я заслужавам.
— Значи ще ми простиш намесата?
— Не се тревожи, Арчи, знам, че си го направил за добро. Колкото до проклетото главоболие, което ми пречи да отида при нея още на минутата… Да, за съпричастността си с него можеш да се измъчваш още известно време от чувство за вина.
Арчибалд изсумтя и се запъти към вратата.
— Ако ще се измъчваш недостойно, тогава ще те оставя да страдаш на воля от собствената си глупост — заяви той и затръшна вратата. Знаеше много добре, че стенанията ще продължат и след неговото излизане.
ГЛАВА 54
Разбира се, не успя да мигне. Не беше и мислила, че ще заспи, както не бе заспала и предишната нощ. Странно как разбитото сърце караше човек да се измъчва, да анализира, да фантазира всякакви възможности и в крайна сметка пак да си остане все така разбито. А беше достатъчно сърцето да се смили над тялото и да не обръща известно време внимание на мъката си, за да му даде възможност да поспи.