Този път младата жена се опита да чете, като донесе в стаята си книга, която многократно досега й бе помагала да заспи. Сега обаче не се получи. Всъщност, нима наистина бе вярвала, че ще има някакъв ефект? Когато съзнаваше, че най-вероятно щеше да изгуби дори приятелството на Дънкан? Как след всичко случило се, онова, което ги свързваше, щеше да остане същото, как, след като той бе се опитал да го превърне в нещо повече, без да изпитва истинските чувства, нужни за такава трансформация?
Той заблуждаваше сам себе си и при този процес за малко не бе заблудил и нея, но само защото й се искаше да вярва, че е възможно да я обича. Заради това бе забравила някои важни факти, като например, че не беше от перспективните за женитба девойки, нито от жените, способни да завъртят главата на мъжа, че не притежава хубост, която би могла да привлече красавец като Дънкан. Беше изгубила здравия си разум само заради няколко целувки и…
Е, те наистина не бяха приятелски целувки. И любенето не беше приятелски акт. Но — и точно това бе пренебрегнала — такова бе нейното мнение, женско мнение. Мъжете очевидно гледаха на тези неща по съвсем различен начин.
Ето, че отново бе започнала да анализира и да става все по-мрачна и по-мрачна, макар че фактите просто нямаше да се променят. Стана от леглото и закрачи из стаята. Спря край прозореца, дръпна завесите, но луната се криеше и навън нямаше никаква видимост. Може би една дълга разходка… Не, тогава щеше да се наложи да се облече отново, да остави на лелите си бележка…
Приближи се до камината, която поддържаше приятна топлина в спалнята. Щеше да изгаси напълно огъня и лампите. Но снощи пълната тъмнина не й бе помогнала. В такъв случай щеше да изпие чаша топло мляко. Беше готова да опита всичко, само и само да престане да мисли.
Наметна пеньоара, слезе към кухнята и не след дълго се върна в стаята си. Млякото не я бе направило по-сънлива. Все още беше напълно разбудена, но се разбуди още повече, когато отвори вратата и видя Дънкан, седнал на леглото й.
Не повярва на очите си. Въображението й го беше довело тук, дори му беше свалило наметката, защото знаеше как топлината започваше да му се струва прекалено голяма, малко след като влезеше в помещението. Видението бе плод единствено на желанието й. Той не беше реален.
— Тъй като днес стана късно, докато се почувствам във форма да дойда — обясни той, — реших да изчакам да стане наистина много късно, така че този път да няма опасност лелите ти да надничат през прозореца. Разбира се, досетих се как ще се добера до теб, без да събудя цялата къща, едва когато ти се появи на прозореца.
Именно акцентът, който знаеше, че не би могла да имитира с такава точност, я убеди, че образът му не бе проява на собственото й въображение, и той е напълно реален.
— Влязъл си през прозореца?
— Да, и ми беше дяволски трудно да го достигна. Онова дърво отвън не желаеше да ми помогне. Мисля, че счупих няколко клона.
Погледна я виновно. Сабрина бе все още прекалено объркана от появата му, за да мисли ясно.
— Но… защо?
Младежът стана от леглото, приближи се и затвори вратата зад нея. Тя не си даваше сметки, че продължава да я държи отворена. Побърза да се отдалечи и отиде до камината. Беше се развълнувала неимоверно. Това не го смути. Последва я отново и я хвана за ръката, за да не й позволи да се отдалечи втори път.
— Дойдох тук готов да се посрамя, ако греша, но трябва да ти кажа, Сабрина, че това, което изпитвам към теб, не е вече само приятелство.
Младата жена въздъхна. Знаеше много добре, че няма да успее да запази самообладание, ако той се опита да я убеди в любовта си — тя бе съвсем наясно, че той се заблуждаваше. Предупреждението на Арчибалд се бе запечатало здраво и в съзнанието и в сърцето й.
„Той иска да си му под ръка, това е всичко. И вече показа на какво е готов, само и само да си осигури близостта ти, като те покани на празненството, макар то да означаваше да си навлече и нежеланото присъствие на Офелия заради това. Щеше да те вземе да живееш в Съмърс Глейд, ако не беше неблагоприлично. И мисля, че ще се ожени за теб, само и само да те има постоянно край себе си. Толкова цени твоето приятелство. Но е само това. Не се заблуждавай, че в чувствата му има нещо повече. В противен случай и двамата много ще съжалявате.“
Опита се да държи тези думи като щит сега, когато Дънкан продължи:
— Арчи призна какво ти е казал, но той греши…
— Не — прекъсна го младата жена. — Мразех го, задето ми го казва, но е прав, ние…
— Почакай малко и ме остави да довърша — смъмри я леко Дънкан. — Нямах предвид намеренията му — те са били напълно благородни. Имах предвид, че предположенията му са били погрешни. Наистина преди това му бях казал, че сме само приятели и тогава истината бе такава. Чувствах към теб близост, която не бях изпитвал към никого другиго дотогава. И наистина, не мислех за теб по друг начин, докато Арчи не се опита да ме убеди, че жените и мъжете не могат да бъдат приятели, че сексът ще застане на пътя им. Именно след този разговор започнах да гледам на теб като на нещо повече от приятелка, като на хубавото момиче, което си. Можеш да виниш Арчи, ако искаш, но аз не обвинявам никого за това, което чувствам сега към теб. Вече не е същото, което беше.