— Точно днес ли избра да говорим за Невил.
— Според мен няма по-подходящ момент от този, момчето ми. Или се лъжа, като мисля, че все още не си го приел като твой близък роднина? А той ти е точно толкова близък, колкото съм и аз.
— Да, но с една огромна разлика, Арчи. Ти беше до мен през целия ми живот, съветваше ме, наказваше ме, когато се налагаше, учеше ме…
Не успя да довърши мисълта си. Емоциите го задавиха отново — непоносимо беше да мисли, че Невил не бе проявил интерес към него поне колкото да му пише, камо ли да се запознаят лично, преди да настъпи моментът да получи обещания наследник.
— Оох, момчето ми! — Възрастният шотландец се приближи и го прегърна през раменете. — Не знаех, че това е причината за гнева ти. Мислех, че е само задето трябваше да дойдеш да живееш тук.
— Ако не бях дошъл тук, Арчи, никога нямаше да се запозная със Сабрина, така че вече нямам нищо против това. Дори очаквам с нетърпение да се заема със задълженията си тук. Безделието не ми подхожда никак, както знаеш.
Арчи кимна.
— Не може да се каже, че Невил не искаше да дойдеш тук много по-рано. Защото искаше. Решението бе на майка ти — да чувстваш стабилността, която идва, когато човек израства в един дом. Невил предпочиташе този един дом да бъде тук, в Англия, но баща ти нямаше да се съгласи никога и с право. Невил се примири, тъй като това бе в твой интерес.
— Но все пак разстоянието не е такова, че да прави посещението невъзможно, Арчи. Ти пътува дотук, дори на твоята възраст, а Невил не е бил по-стар от теб, когато съм се родил. Но той не дойде нито веднъж, поне да се запознаем, нали? Започнах да съществувам за него едва когато стана време да ме доведе тук, като поредния екземпляр от проклетата си колекция от произведения на изкуството.
Горчивината вече преливаше и от тона, и от изражението. Арчи знаеше за нейното съществуване, макар и заровена дълбоко в душата на внука му, дори бе изпитвал известно задоволство от този факт, тъй като не желаеше да дели обичта на момчето с друг, Но бе започнал да осъзнава колко егоистична бе тази постъпка от негова страна.
— Идвал е, момчето ми, и то неведнъж — отвърна простичко той.
Дънкан застина.
— Кога? Когато съм бил съвсем малък, за да си спомням?
— Не, никога не е стигал до нас. При първите му два опита го връщаше лошото време. Третия път се разболя толкова зле, че едва не умря. И оттогава не може да пътува изобщо при студено време, дори при тукашния смехотворен студ. Да не би да мислиш, че му харесва да стои в тези горещи стаи? Не, в тях се чувства също толкова неудобно, колкото и ние, но лекарите не са му оставили никакъв избор. И всичко това само заради желанието му да се запознае с единствения си внук.
— По дяволите, защо не ми го каза! — избухна младежът.
— Вероятно защото не е предполагал, че това те измъчва. И аз не му помогнах особено, като му обясних, че именно задължението да дойдеш да живееш тук те прави такъв. Но ти винаги си заемал първостепенно място в мислите му, моето момче. Майка ти го държеше в течение на твоето развитие, а после принуждаваше мен да го правя, в противен случай не ме оставяше на мира.
— Връщам се — едвам успя да изрече Дънкан през буцата, заседнала в гърлото му, и се насочи към вратата.
— Моето рамо е достатъчно широко… — започна дядо му, но бе пресечен.
— Лъжеш се.
Арчи се засмя. Беше доволен, че изясни и това недоразумение. Смяташе, че внук му просто имаше нужда да остане за малко насаме. Той обаче се нуждаеше от нещо повече.
Завари Невил, който точно излизаше от личната си дневна, за да слезе на първия етаж за церемонията. Той понечи да каже нещо, но младежът не му даде възможност да го направи. Притисна немощното тяло в прегръдките си като да бе на дете и го прегърна предпазливо, макар и с много чувство, и всичката му мъка, гняв и горчивина изчезнаха при този прост контакт.
Маркизът се изненада толкова, че в първия момент не знаеше какво да прави със собствените си ръце, но това не трая дълго. Развълнува се толкова силно, че очите му се насълзиха. Той не беше от хората, които обичат да показват чувствата си, но тази прегръдка означаваше изключително много за него.
Когато се отделиха един от друг не се почувстваха ни най-малко смутени — напротив, бяха широко усмихнати. Такова облекчение беше да признаят простия факт, че милеят един за друг. Никакви думи не можеха да го кажат по-ясно.
Въпреки това Дънкан изрече:
— Иска ми се да се бяхме запознали по-рано. Ще се чувствам ограбен, когато си отидеш.
Дядо му се усмихна.
— В такъв случай нека използвам една от цветистите фрази на Арчибалд и да заявя, че не е нужно да се косиш по този повод. Възнамерявам да поживея още няколко години.