Не им даде възможност да оспорят казаното. Все така без да пуска ръката на Сабрина, той мина между двамата и заизкачва стълбите.
Но чу как Арчи измърмори зад гърба им:
— Аз ти казах, той достоен наш наследник.
— Нищо такова не си ми казвал. Доколкото си спомням аз го казах — отвърна самодоволно Невил.
— Е, аз си го мислех — възпротиви се неговият сват.
Сабрина пошушна в ухото на Дънкан:
— Добре се справи.
Той се спря, колкото да я целуне — собственически, с чувство, и попита дрезгаво:
— Така ли мислиш? В такъв случай се питам какво е мнението ти относно това, което смятам да направя още сега, тъй като, честно казано, много ми липсваше.
— Но нали ме виждаше всеки ден — отбеляза тя, неразбрала правилно думите му.
— Да, виждах те, но същевременно не те виждах.
Останалото бяха още целувки. Не, останалото започна, когато я преметна през рамо и продължи нататък по коридора към своята стая.
Сабрина си помисли, че това бе доста варварско от негова страна, но не го произнесе на глас. После се засмя. Интересно щеше да бъде да има планинец за съпруг, интересно и прекрасно. И единственото, за което продължаваше да се пита, бе дали някога щеше да свикне с мисълта, че мечтите й наистина са се сбъднали.