За неин късмет родителите й бяха все още навън и не чуха високомерната забележка, в противен случай щяха строго да я смъмрят. Видът на иконома обаче ясно говореше, че маркизът ще разбере за случилото се. Офелия несъмнено се надяваше точно това да стане. Тя нямаше желание маркизът да я хареса. Възнамеряваше да се държи отвратително, за да принуди него или внукът му да развали годежа.
Поне Сабрина й двете й лели нямаше да трябва да пътуват надалече, ако се случеше най-лошото и маркизът ги изгонеше. До тяхната къща, която се намираше в покрайнините на Оксбоу — малко градче, имаше само двайсет минути път, така че нямаше да бъде проблем да си тръгнат, дори посред нощ. Не им оставаше друго, освен да почакат и да видят дали лорд Невил смята да търпи прищевките на бъдещата си снаха.
ГЛАВА 10
В това време Дънкан и неговият дядо, които нямаха представа за наплива от лондонски гости, се срещнаха за първи път на горния етаж. Младежът бе настоял да изчака в дневната на маркиза, тъй като личният му камериер бе отказал да го събуди по-рано от обичайния час. И така Дънкан изчака в продължение на почти два часа появата на стареца.
А когато това стана, камериерът се появи с пламнало лице зад него — очевидно Невил го бе смъмрил, че не го е събудил по-рано. Между другото младежът не бе имал нищо против чакането, тъй като то му бе дало възможност да огледа някои от вещите, които дядо му очевидно смяташе за ценни, след като ги държеше в дневната си.
Странни африкански маски, окачени на едната стена, показваха, че Невил бе посетил този континент в някой период от живота си, или поне бе искал да го направи. Друг ъгъл на стаята бе запълнен с произведения на китайското изкуство. На камината бяха подредени египетски статуетки. Очевидно Невил или обичаше да пътува, или колекционираше необичайни предмети, предимно антики.
Мебелите обаче бяха в същия френски стил, който преобладаваше навсякъде в къщата. Писалището имаше толкова кокетен вид, че Дънкан би се страхувал да го използва, за да не би да предизвика разпадането му, ако се облегне на него с лакът. Отгоре бяха поставени два портрета-миниатюри, на единия от които той разпозна майка си като съвсем млада, вероятно нарисуван непосредствено преди да замине за Шотландия и да се омъжи за Доналд. Вторият беше на дете с яркочервена коса.
Младият мъж спря и се вторачи. Сигурно беше негов, макар да не помнеше някой някога да го бе рисувал. Той изобразяваше играещо навън момченце, което не съзнаваше, че го наблюдават. А косата на Дънкан действително бе яркочервена в детството му, макар да бе потъмняла значително с възрастта. Всъщност не забеляза друга прилика освен косата, но вероятно вината бе на художника, а и не виждаше причина това да не е наистина негов портрет.
Просто не можеше да си обясни защо Невил е искал да има негов портрет, след като нито веднъж през целия живот на Дънкан не бе направил опит да го види или поне да се свърже с него. Беше си кореспондирал с Арчи, но никога със своя единствен внук и това според него говореше красноречиво за чувствата на маркиза. Той му бе обещан и Невил най-вероятно гледаше на него като на поредното си произведение на изкуството, достойно да бъде ценено, но отношението му към него бе лишено от всякаква сантименталност.
И сега, когато се видяха за първи път — маркизът бе застанал на прага на вратата на спалнята си, двамата се взираха безмълвно един в друг, изненадани, тъй като никой не виждаше това, което бе очаквал.
Косата на Невил бе побеляла напълно и бе подрязана непосредствено до ушите, каквато бе модата в момента. Беше остарял някак… изискано. Нямаше съмнение, че е на преклонна възраст, но имаше много малко бръчки, а погледът му бе необикновено жив. Сребристата брадичка му придаваше изключително фин, макар и европейски вид. Това впечатление се подсилваше от слабостта или по-скоро от крехкостта и ниският му ръст. Стойката му обаче бе съвсем изправена. Този човек изобщо нямаше намерение да умира, както бе намекнал Хенри. Нищо подобно. Маркизът изглеждаше в превъзходно здраве.
— По-едър си… отколкото очаквах..
Това бяха първите му думи.
— А ти не си толкова стар, колкото очаквах — отвърна в същия дух внукът му. — Нито пък толкова болен.
Тези слова нарушиха изпълнената с напрежение тишина. Невил влезе с бодра крачка в дневната и зае с въздишка мястото си зад писалището. Тъй като не откри в цялата стая стабилен стол, който да не заплашва да се строши, ако седне на него, младежът застана срещу камината. Съвсем скоро обаче разбра, че изборът му беше неуместен, тъй като огънят гореше силно, и в стаята беше прекалено топло, а пред камината — нетърпимо горещо.