Затова се приближи до един от трите прозореца и понечи да го отвори.
— Моля те, не го прави — възпря го дядо му и забелязал въпросителния му поглед, додаде с леко смутен тон: — Предупредиха ме да се пазя от теченията. Моите лекари, изглежда, смятат, че белите ми дробове няма да издържат още едно възпаление. За съжаление това означава, че в стаите, където ходя най-често, се поддържа доста силна топлина.
— Значи все пак си бил болен?
— Прекарах цялата последна зима на легло. Тази година съм по-добре.
Дънкан кимна. Дядо му не се вайкаше — просто отбелязваше безстрастно факта. Младежът остана до прозореца, където беше сравнително по-хладно. Плувнал в пот, той съблече сакото си.
— Предполагам си наследил този ръст от баща си… И косата — отбеляза маркизът, без да сваля очи от него.
— Казват, че имам твоите очи.
— Би ли имал нещо против… да се приближиш, за да мога да ги видя?
Въпросът, изречен почти умоляващо, смути младежа.
— В такъв случай зрението ти не е добро?
— Нося очила — отговори или по-скоро изсумтя дядо му, — но все ги слагам някъде, където след това не мога да ги намеря.
Тонът му напомни толкова за Арчи, че той почти се отпусна. Наложи се да си каже, че това не е дядото, който го бе отгледал и бе заслужил обичта му. Този никога не бе участвал в живота му и не означаваше нищо за него.
Но все пак се приближи и застана право срещу писалището на Невил. И се почувства доста неудобно под зоркия му поглед. Едвам се удържа да не се извърне неловко, но все пак успя да остане на мястото си.
— Елизабет щеше да се гордее с теб, ако можеше да те види сега.
Това бе нещо като комплимент, но от него Дънкан изпита по-скоро досада.
— А ти откъде знаеш какво би почувствала тя, след като не си я видял нито веднъж след сватбата й?
Горчивината в гласа му беше явна. Дядо му трябваше да е напълно глух, за да не я усети, но макар някои от другите му сетива да започваха да му изневеряват с възрастта, слухът му все още бе наред. Той застина и дори да бе имал желание да говори за миналото, се отказа.
— Лейди Офелия и родителите й ще пристигнат днес — заяви рязко той, — В наш интерес ще бъде, ако се опиташ да й направиш добро впечатление. Тя ще спечели от този брак повече, отколкото ти, но имам информация, че е изключително популярна в Лондон и са й направени доста предложения, затова до сватбата ще трябва да се постараем да й се харесаме. Днешните млади хора — добави той, — без изобщо да се замислят, само заради някакъв каприз, нарушават даденото обещание.
Дънкан не беше сигурен дали последното не беше казано по негов адрес. Двамата имаха кръвно родство, но маркизът никога не се бе опитал да се свърже с него, дори и с писмо, преди да бе настъпил моментът „да изпълни обещанието си“, и дори тогава бе писал на Арчи, а не на внука си. Нямаше откъде да знае какъв човек е станал синът на дъщеря му… освен от онова, което му е казал Арчи. Младежът се намръщи, като се питаше какво точно бе казал единият му дядо на другия по негов адрес в множеството писма, които си бяха разменили през годините.
— Аз не нарушавам дадените обещания, след като ги направя, разбира се, но в този случай още не съм обещавал нищо.
Събеседникът му го изгледа изненадан.
— Сър Хенри не ти ли съобщи за годежа с…
— Той ми съобщи за годежа, който ти си стъкмил. Нима все още не си разбрал, че пред теб стои възрастен човек, не момче, чиито решения трябва да се вземат от друг? Дойдох заради майка си, ще се оженя заради Арчи, който явно иска да свърша тази работа колкото се може по-скоро, но аз сам ще си избера годеница. Ако твоята лейди Офелия ми хареса, може и да се оженя за нея, но нищо не ме задължава да го сторя, преди да съм я видял.
— Разбирам — промълви бавно старецът. — Дошъл си тук с намерение да се инатиш…
— Така ли мислиш? Аз бих казал, че не ми е никак приятно да бъда тук. Все някой — ти, Арчи, майка ми — трябваше да ми каже за проклетото й обещание, а не да научавам от някой си Хенри.
Дънкан побърза да излезе от стаята, преди да бе казал нещо, за което после щеше да съжалява. Не трябваше да разкрива истинските си чувства. Нямаше намерение да го прави, поне не толкова скоро.
ГЛАВА 11
Никой не се изненада, че Сабрина побърза при първата възможност да се измъкне навън. Тя харесваше и четирите сезона и обичаше да се разхожда дори в най-студеното време. Природата, както в най-прелестните, така и в най-безмилостните си проявления, бе истинско чудо за нея. Доставяше й удоволствие да вдигне лице към падащите капки дъжд вместо да изтича да се скрие, да усеща вятъра в косите си, слънцето — по страните си. Когато бе малка, лелите й се шегуваха, че била фея — просто била скрила някъде крилцата си и сега не можела да ги открие.