Мъжът се изправи и тя установи с изненада, че е не само едър, а и много висок. Започна да изтръсква енергично прахта от поличката си, като при тези движения разголи на няколко пъти едното или другото си бедро. Девойката се изчерви. Той все още не я беше забелязал. А страните й и без това бяха порозовели достатъчно от вятъра, така че нямаше кой знае каква разлика.
— Добре ли сте?
Непознатият се завъртя рязко.
— О, ето ви и вас. Аз би трябвало да ви задам този въпрос. Забелязах, че седите там, едва в последния момент.
Тя му се усмихна. Акцентът му беше лек и приятен, гласът — плътен. Макар и странен за ушите й, той й допадна, стори й се някак лиричен. А тъмносините му очи я смутиха, когато се насочиха право към нея.
— Така и предположих.
— Моите извинения. С животното не си допаднахме особено — изръмжа той и погледна недоволно към коня. — Но аз и не съм кой знае какъв ездач. Предпочитам да вървя пеш, ако разстоянието не е много голямо.
Какво съвпадение! Също като нея. Тя можеше да язди, при това доста добре. Бяха я научили още като дете, но това със сигурност не бе сред достойнствата й. Дамските седла й се струваха изключително неудобни, освен това имаше два здрави крака, които Господ й бе дал, за да си служи с тях.
Споменаването на думата „разстояние“ я подсети да попита:
— Значи точно пристигате в Съмърс Глейд?
Той сведе поглед надолу към имението, преди да отговори:
— Не, просто трябваше да изпусна малко парата и реших, че онзи жребец ще ми свърши работа. Какво глупаво предположение. Трябваше да се досетя, че язденето по-скоро ще влоши състоянието ми, вместо да го подобри.
Девойката се засмя. Това накара събеседника й да я погледне отново, този път по-съсредоточено, отколкото първия.
Видът й беше ужасен, дългите кестеняви коси се бяха оплели, но това му се стори доста привлекателно. Беше дребна, но дори дългото палто, което стигаше до глезените й, не можеше да скрие пищността на гърдите й, макар да скриваше всичко останало. Забеляза, че две копчета се бяха скъсали… и най-красивите виолетови очи, които някога бе виждал.
Изведнъж му дойде някаква мисъл и той рязко попита:
— Да не би случайно вие да сте лейди Офелия?
— Мили Боже, не, но вие трябва да сте варваринът от планините, за когото напоследък слушам толкова много.
Кой знае защо, това не го обиди. Може би заради игривите искрици в прекрасните й очи. Очевидно терминът „варварин“, използван във връзка с него, й се струваше забавен, а това от своя страна пък на него му се струваше забавно.
Беше сложил поличката, която по принцип не носеше през зимата, за да даде на Невил да разбере, че предпочита шотландските неща пред английските. И това наистина можеше да се стори варварско на другите, като се имаше предвид кое време на годината бе, но смехотворният английски студ не можеше да го смути. Сега, когато имаше време да се замисли над този факт, той също му се стори забавен. Затова отвърна развеселено:
— Да, това трябва да съм аз.
— Не сте толкова стар, колкото предполагах — продължи непознатата.
Младежът повдигна въпросително тъмночервеникавите си вежди.
— И колко стар мислехте, че съм?
— Поне четирийсетгодишен.
— Четирийсет! — изрева той. Смехът й беше заразителен. Дънкан се сдържа с мъка да не се разсмее с нея и дори успя да я изгледа строго, поне така се надяваше. — Значи се шегувахте с мен?
— Толкова очевидно ли беше?
— Малцина от познатите ми са такива смелчаци.
Девойката му се усмихна.
— Силно се съмнявам, че сте варваринът, за когото ви представят, но и аз не съм ходещият призрак, за който ме мислят. Слуховете и клюките са странно нещо. Те много рядко имат нещо общо с действителността, но много често се приемат за истина.
— Значи Невил е очаквал варварин, така ли? — попита Дънкан.
Тя премигна насреща му и се засмя отново.
— О, Боже, силно се съмнявам в това. Той ви познава добре, нали ви е дядо. Не, не, става дума за онези, които още не са ви виждали, но знаят за вашето идване и правят всевъзможни предположения. Доста малко от обитателите на високопланинската част на Шотландия идват насам, за да докажат, че цивилизацията е стигнала вече и до тях.
Убедеността й, че дядо му го познава, жегна младежа. Но всичко останало му се стори толкова забавно, че му помогна да се почувства отново в свои води и го изпълни с желание да отвърне в същия шеговит дух, вместо да се впусне да обсъжда мнението на англичаните за шотландците.
— И трябва ли да бъдат?
— Какво?
— Цивилизовани.
Тя се замисли върху казаното.
— Е, може и да не са толкова цивилизовани, колкото англичаните, но сериозно се съмнявам, че тази страна продължава да създава истински варвари. Вижте себе си! Или изглеждате така цивилизовано само защото сте забравили да изрисувате лицето си като за война?