Младият мъж се преви от смях. От очите му бликнаха сълзи. Когато се поуспокои отново и вдигащ очи, забеляза, че тя го гледа смръщено, след което изрече сериозно:
— Наистина е така, нали? Забравили сте.
Този път Дънкан се строполи на земята от смях. А след това се почувства почти нормално. Горчивината му бе изчезнала поне за момента. Усмивката на момичето доказваше, че отново се бе пошегувала.
Какво съкровище беше това момиче! Определено нямаше нищо общо с очакванията му, свързани с англичанките. Ако и другите бяха като нея, тогава може би нямаше да му бъде толкова неприятно да се ожени за някоя от тях.
ГЛАВА 12
Гостите на Невил, чийто брой нарастваше с всеки изминал момент, нямаха представа коя бе истинската причина да не ги върнат. Маркизът бе облекчен, че няма да му се налага да се справя сам с внука си след плачевно завършилата им първа среща. Надяваше се, че пълната с млади хора къща (бяха го информирали, че повечето новодошли са на възрастта на Дънкан) ще е достатъчно условие да го накара да се почувства по-комфортно.
Очевидно момчето не беше доволно, че е принудено да дойде в Англия. Странно, но на Невил никога не му бе минавало през ума, че е възможно внукът му да не желае да бъде негов наследник. Не беше сигурен как да се справи с тази ситуация и как да го предразположи да поеме отговорността, която вървеше ръка за ръка с наследството.
Дънкан имаше да учи много, но може би нямаше да бъде уместно да започнат веднага. Вероятно щеше да бъде по-добре първо да приключат със сватбата, тъй като момчето бе по-склонно да направи това… заради Арчи.
Фактът, че внукът му бе готов да направи всичко, за да достави удоволствие на шотландските си роднини и нищо — заради английските, вбесяваше маркиза. Но това можеше да се очаква. Все пак беше благодарен, че Арчибалд бе успял да убеди момчето да се съгласи да се ожени. Той самият нямаше да намери покой, преди внукът му да се задоми и да създаде дете. Страхуваше се, че ако старият шотландец не се сдобие с наследник в лицето на първородния син на Дънкан, щеше да примами момчето обратно в Шотландия веднага щом Невил склопи очи.
Този страх съвсем не бе безпочвен. Дългата размяна на писма с Арчибалд Мактавиш му бе дала възможност да направи важно заключение — този човек имаше силно развито собственическо чувство за всичко, което бе негово, и беше изключително твърдоглав и непреклонен в своите искания. На маркиза не му допадаше тази идея за делене на наследниците, както бе предложил шотландецът. Дънкан бе единственият му наследник и Елизабет бе обещала момчето да дойде в Англия, за да получи своето наследство.
Не го смущаваше фактът, че внукът му бе единствен наследник и на Арчибалд. Можеха да наемат управители, които да наглеждат двете големи имения, когато се налагаше Дънкан да поделя времето си между тях. Най-хубаво щеше да бъде момчето да се посвети напълно на едната страна — англичаните бяха свикнали да притежават имения на отдалечени едно от друго места.
Въпросът обаче беше спорен. Шотландецът очевидно смяташе, че е изгубил Дънкан зарази даденото от Елизабет обещание, затова настояваше толкова за продължаването на рода, което щеше да му осигури нов наследник. Невил можеше да се съгласи с това. Кой мъж не би искал преди смъртта си да се увери, че родът му ще бъде продължен? Ако внукът им създадеше много деца, и двамата щяха да умрат спокойни, но за тази цел момчето трябваше да се заеме със задачата колкото се може по-скоро.
Маркизът бе много доволен от годеницата, която му бе избрал. Може би трябваше да се запознае с нея, преди да се договори с родителите й, но тогава бе много ядосан на Арчибалд, задето настояваше тя да бъде най-красивото момиче в Англия, сякаш това бе единственото важно нещо при избора на съпруга. Въпреки това, когато агентите му съобщиха, че дъщерята на семейство Рийд отговаря на условието, той побърза да се свърже с тях.
Днес я видя за първи път и определено остана доволен. Офелия Рийд бе толкова красива, колкото го бяха уверявали. Беше му се сторила малко надменна, но сигурно се дължеше на нервността й — все пак й предстоеше да се запознае с бъдещия си съпруг.
Освен това според него високомерието не беше чак толкова лошо качество. Вече беше сигурен, че е достатъчно Дънкан да я види, за да я хареса. А това единствено имаше значение — момчето да бъде доволно от годеницата си.
Сабрина можеше да се окаже права в предположението си, че Офелия ще промени мнението си за Дънкан Мактавиш, щом го види. И сигурно щеше да стане точно така, ако се бяха срещнали насаме и при други обстоятелства.