— Дори дъщеря й започна да се приготвя от обяд — отвърна тя.
— Офелия просто обича да се гледа в огледалото — изсумтя Алис.
— Бих искала да знаеш…
Думите й заглъхнаха, тъй като двете излязоха от стаята. Подобни пререкания помежду им бяха обичайни. И никой, който ги видеше отстрани как разговарят шепнешком и в съгласие, не би предположил за спора им, включително и племенницата, която обсъждаха.
ГЛАВА 2
Сабрина Ламбърт беше нервна, но заради лелите си се опитваше да не го показва. Дебютът й във висшето общество се планираше от една година и бе свързан с няколко пътувания до Манчестър за проби и попълване на гардероба й. Знаеше, че лелите й хранят големи надежди за нея и точно заради това беше нервна. Не искаше да останат разочаровани след всичките им усилия.
Но за разлика от тях, тя беше реалистка. Не очакваше да си намери съпруг в Лондон. Хората тук бяха прекалено изтънчени, докато тя беше обикновено провинциално момиче. Беше свикнала да разговаря за реколтата, времето и арендаторите, докато лондонското общество живееше предимно с клюки. Освен това в Лондон щяха да дойдат десетки други млади госпожици, лелеещи същата надежда. Смяташе се, че тук е мястото, където можеш да си намериш съпруг.
С напредването на вечерта Сабрина започна да се отпуска. Слава Богу, че имаше приятелка в лицето на Офелия, която бе изключително популярна. Но Офелия беше родена и израснала в Лондон. Вече познаваше всички, беше в течение на последните слухове и даже спомагаше за разпространяването им… дори да бяха свързани с нея самата. Лондонската госпожица бе в стихията си, а и дебютът й бе в самото начало на сезона, три седмици по-рано.
Дори и да беше пристигнала навреме за първия бал на сезона, едва ли положението щеше да бъде кой знае колко по-различно, тъй като така или иначе откритието на сезона щеше да бъде красивата Офелия. А по ирония на съдбата, тя даже не търсеше съпруг, защото вече си имаше годеник, макар да не го бе виждала. Затова появата й сред обществото беше просто спазване на традицията….
Така поне си бе мислела Сабрина, докато не откри, че приятелката й всъщност не е особено щастлива от избрания от родителите й съпруг и възнамеряваше да си намери нещо по-добро.
А начинът, по който бе решила да го направи, като оплюва и осмива въпросния годеник при всяка възможност и пред всеки, който я слуша, се струваше отвратителен на Сабрина. Но доколкото знаеше, точно така се постъпваше в Лондон, когато искаш да се отървеш от нежелана партия.
И дори да съжаляваше бедния човек, който очевидно дори не беше в Англия и следователно нямаше как да обори разпространяваните от Офелия слухове, не беше нейна работа да го защитава. В крайна сметка казаното може и да бе вярно. Откъде можеше да знае?
Освен това майката на Офелия им беше домакиня и добра приятелка на леля Хилари. Лейди Мери може би искаше да знае какво е намислила дъщеря й, за да може да осуети осъществяването му, но Сабрина не смяташе, че има право да се намесва. Офелия се бе сприятелила с нея, беше я запознала с всичките си приятели и подобна постъпка щеше да бъде равносилна на предателство. Нещо повече, собствените й лели също не харесваха дядото на въпросния мъж…
Това точно беше и причината за съжалението, което Сабрина изпитваше към годеника на Офелия. Той, или по-точно дядо му, беше всъщност техен съсед. Лелите и го наричаха „стария глупак“ или „отшелника“, а когато мислеха, че не ги чува — даже и „старото копеле“. Сабрина никога не го беше виждала. Той действително живееше като отшелник и рядко напускаше имението си. А за тях бе новина фактът, че има внук. Дори се бяха изсмели, разбирайки, че Офелия е сгодена за този неизвестен наследник. Какъв внук? Никога не го бяха виждали, дори не бяха чували за него.
Според лейди Мери сам маркизът се бил свързал със съпруга й и бе направил необходимото, за да уреди сватбата на своя внук. А, разбира се, семейство Рийд, се бе вкопчило веднага във възможността дъщеря им да се сдобие с тази толкова висока титла, която внукът щеше да наследи. Допълнителен плюс беше, че маркизът бе много богат и щеше да остави всичко на своя внук. От цялата тази уговорка бе нещастна единствено Офелия, по-точно — Офелия и многобройните й ухажори.
А такива не липсваха. Младите мъже се тълпяха около нея, пленени от красотата й. Но нима можеше да бъде другояче? Освен че беше винаги в крак с модата, тя имаше прелестни черти и, за разлика от майка си, стройна и гъвкава като върба фигура.