Но съдбата пожела девойката да бъде заобиколена от своите приятели и обожатели, когато младият шотландец влезе в гостната, където се бяха събрали. Тъй като току-що се бе прибрал от ездата, той беше все още с дрехите, които бе облякъл за езда. Тя от своя страна видя в това потвърждение на безпочвените слухове, които бе разпространила по негов адрес. За нещастие, същата бе реакцията и на нейните приятели.
— Мили Боже, той е с поличка! — прошепна някой до нея.
— Това е напълно приемлива дреха в Шотландия — опита да обясни друг. — Нарича се…
— Пола и толкоз. А аз си мислех, че внукът на маркиза не може да бъде чак такъв варварин, както се говореше, но очевидно съм грешал.
Офелия се смути — нещо, което ненавиждаше. Не беше очаквала, че разпространените от нея самата слухове ще се окажат толкова точни. И предубеждението й пречеше да види ясно своя бъдещ съпруг. Забеляза само шотландската поличка и червеникавите отблясъци на разчорлената му от вятъра тъмночервена коса. Каква ирония, беше се оказала права!
От една страна това я изпълни с облекчение. Сега вече родителите й нямаше как да не видят, че един планинец, поне с такива варварски обноски като този тук, изобщо не й подхожда. Те бяха чули слуховете — лично се бе погрижила за това, но бяха заявили, че не може да са верни. Сега обаче нямаше как да не повярват на очите си.
Но от друга страна едно беше да контролираш някакви слухове така че да ти служат, и съвсем друго — да се окажеш прав… с целия срам, породен от обстоятелствата. А Офелия не понасяше да се срамува. Просто розовите страни изобщо не й отиваха.
Затова изпита силна досада, когато Дънкан се представи, след като обходи за миг салона с поглед, поклони й се (нескопосани движения, както й се стори) и заяви:
— Тъй като откакто свят светува не може да е съществувала по-красива девойка, вие трябва да сте лейди Офелия.
Разбра го много добре, но отговори:
— Когато успеете да изречете комплиментите си на английски, може и да им обърна внимание. Впрочем, защо не опитате и да се облечете както трябва, или вие, шотландците, предпочитате да изглеждате като жени?
Намекът, че в шотландската национална поличка има нещо, което да напомня дори малко на женска дреха, бе възможно най-голямата обида. Въпреки всичко Дънкан може би щеше да й прости, като отдаде изказването на неосведомеността й, ако не го беше казала с цел да го засегне. А целта й просто нямаше как да му убегне, нито хихикането и откровеният кикот на свитата й; нито собствената й самодоволна усмивка.
Смущението му беше очевидно и тя явно точно на това се бе надявала. Защо, младежът нямаше и представа, нито пък вече имаше значение. Но усещането, което бе изпитал в началото — трепет, смайване, даже благодарност, и примирението, че ще трябва да я изрази пред дядо си, направи удара още по-силен.
Красотата й може и да го бе омаяла — тя наистина беше хубаво момиче, но в този момент му се стори грозна като смъртта.
Не й каза нито дума повече. Завъртя се на пети и напусна стаята. Намери веднага дядо си, тъй като Невил тъкмо слизаше по стълбите с намерението да се присъедини към гостите.
Без да спира, внукът му заяви:
— Не става.
Шокиран от безапелационността на тона му, маркизът понечи да го последва, за да разбере какво се е случило. Но се отказа, като се сети колко злополучни бяха до този момент отношенията им, и реши да получи информация от други източници.
Тъй като на него самия Офелия Рийд му бе допаднала много, нетърпението да разбере какво е станало беше напълно разбираемо. Беше посветил повече от година на откриването на съвършената годеница, а ето че сега нещо не беше наред. Даде знак на иконома, който, верен на дълга си, седеше във вестибюла, и винаги неизменно бе осведомен за всичко. И този път не беше по-различно, тъй като маркизът бе информиран дума по дума за случилото се в салона.
Какво глупаво момиче, да прави всеобщо достояние невежеството си. Красотата бе желана, но не и когато вървеше ръка за ръка с такава глупост. Внукът му бе напълно прав, тя не ставаше за негова съпруга.
ГЛАВА 13
Дънкан бе оставил Сабрина на хълма, тъй като не знаеше, че двамата всъщност са в една посока. А тя не бързаше да го последва — тъкмо обратното. Беше останала навън и изгуби напълно представа за времето, докато си повтори многократно всяка казана от него дума, за да я запечата завинаги в съзнанието си.
Какъв вълнуващ следобед бе прекарала! Най-вълнуващия, който помнеше, но всъщност тя никога досега не бе прекарвала в компанията на красив мъж. И то с такъв характер. Не беше пожелал да се посмее с нея. Трябваше да положи доста усилия, докато го накара да го направи. А след тръгването му тя се бе чудила дълго какво ли дотолкова го бе смутило, че да е в такова кисело настроение.