Последният замисъл на Офелия да покани половината представители на висшето общество от Лондон в Съмърс Глейд имаше за цел да вбеси маркиза. Но това бе, преди да се бе запознала със своя годеник и ако бе успяла да го види, несъмнено вече съжаляваше за своите машинации.
Всичките планове на Офелия и средствата за тяхното осъществяване бяха наистина изключително сложни. Сабрина се радваше, че повече няма да бъде замесена в тях. Беше възпитана да бъде пряма. Не беше в неин стил да крои пъклени планове, за да постигне желания ефект. Около Офелия никога не беше скучно, но Сабрина вече мечтаеше за малко скука, само и само да се отърве от подобен нездрав кипеж.
Надяваше се обаче да види още веднъж Дънкан Мактавиш, преди да тръгне от Съмърс Глейд, тъй като бе малко вероятно да го види някога повече, поне не и преди сватбата, на която със сигурност щяха да бъдат поканени. Сега, след като Офелия се бе върнала в Лондон, той най-вероятно също щеше да замине за там. Той обаче не се появи край входа. Не след дълго техният екипаж пристигна и те потеглиха.
ГЛАВА 14
— Къде е тя? Трябва да призная, че очаквах с нетърпение срещата с това най-красиво момиче в цяла Англия, което си намерил за момчето?
Невил настръхна, когато едрият шотландец нахлу в трапезарията, където вечеряше сам. Икономът, който се появи секунда по-късно, хвърли измъчен поглед към своя господар, задето не бе успял да влезе пръв и да го предупреди за новодошлия.
— Арчибалд? — предположи маркизът.
— А ти кого очакваше?
— Определено не теб — отвърна не особено любезно лордът. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Шотландецът издърпа един стол точно срещу своя домакин и погледна към иконома, сякаш очакваше да му сервира, след като вече бе влязъл в трапезарията. После се обърна към Невил:
— Нали не си мислил, че ще оставя единствено на теб подготовката на сватбата, след като се налага двамата да се оженят час по-скоро?
— Дънкан не спомена, че ще идваш.
Арчибалд се засмя.
— Може би защото не знаеше за това. Момчето не е лесно. Реши ли нещо, следва го неотстъпно, до самия му край. Това по принцип не е лошо качество, но на моите стари кости им идва малко в повече. Щеше да изгуби търпение, ако бях тръгнал с него. Затова реших да го следвам в по-бавно темпо, без да му казвам. Нетърпението го изпълва с досада, а ти със сигурност не би искал да пристигне тук още по-изнервен… отколкото беше вече.
Последните думи бяха добавени със самодоволен тон. Това не убягна на Невил и той едвам се сдържа да не изскърца със зъби.
— Да, той наистина пристигна много зле настроен. Интересно защо.
Новодошлият изсумтя.
— Не вини мен за това, човече! Не аз бях на мнение, че той ще се чувства по-стабилен, ако расте само в един дом вие двамата с майка му го решихте. Това, между другото, е много добро решение и аз го приех с радост, но поне можеше да идваш да го виждаш от време на време, за да му дадеш възможност да те опознае.
— След като едва не умрях при първото си пътуване дотам?
— О, вие англичаните сте толкова кекави, малко студ е достатъчен да ви уплаши до смърт — отвърна с отвращение Арчи, спомнил си за въпросния случай, когато неговият сват бе опитал да се добере до високопланинската част на Шотландия. — Но ако той не ти е казал, ще ти кажа аз. Това, което го ядоса най-много, е, че изобщо не те познава, а сега го отделяш от дома му и очакваш от него да живее сред непознати.
— Няма да бъдем дълго непознати за него.
— Ядоса се и защото не е бил предупреден за очакванията ти да се пресели тук.
Маркизът се изчерви леко, неспособен да обори това обвинение, но все пак изрече неубедително в своя защита:
— Елизабет трябваше да му го каже.
— Да, и най-вероятно щеше да го направи, ако бе останала жива достатъчно дълго. Бедното момиче.
— Ти самият можеше да му го кажеш още отдавна — добави Невил. — Защо не го направи?
Арчи повдигна вежди.
— Как да му кажа, като се надявах да умреш, преди да е навършил пълнолетие, и така изобщо да не се налага да научава всичко това?
Този път бузите на маркиза почервеняха силно, но по-скоро от гняв, отколкото от обида.
— Много съжалявам, че ще те разочаровам, но той пак щеше да стане следващият маркиз, независимо от момента на моята смърт.
— Все трябва да имаш някакви роднини, поне някой далечен, далечен, отдавна забравен братовчед?
— Бях единствено дете — отвърна сковано Невил. — Баща ми е бил единствено дете. Дядо ми имал две сестри, но те умрели още като деца. Предишните поколения също оставяли само по един жив наследник. Дънкан е единственият ми наследник и все още не разбирам защо настояваш да не бъде и твой наследник.